Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
Пристигнаха в „Хъг“ в девет сутринта и във фоайето ги посрещнаха професорът и Дездемона. Нито един от тях не се радваше да ги види, но и двамата бяха получили указания от борда да съдействат.
— Госпожице Дюпре, вие тръгнете със сержант Маршал и неговите хора по този етаж. Предполагам, че имате ключове за всички заключени врати? Професоре, вие се качете един етаж по-горе със сержант Голдбърг. Имате ли ключове? — попита Кармайн.
— Да — прошепна професорът, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.
— Сесил е тук — каза Дездемона на Кармайн, докато вървяха по северния коридор.
— Заради обиска ли?
— Не, заради бебчетата му. Винаги идва сутрин в събота и неделя. Ще изчакам отвън, в случай че някое от тях е в главната зала. Те мразят жени — каза тя.
— И той така ми каза. Можеш да влезеш с Кори да огледате машинното и електронната лаборатория. Последното, което искам, е Роджър Парсън младши да ме обвини, че съм откраднал нещо. Аз сам ще претърся отделението за животни.
— Благодарен съм ви за това, лейтенант — каза Сесил, който не изглеждаше раздразнен от посещението му. — Искате ли да видите къде живеят моите бебчета? Днес са в добро настроение.
И аз щях да съм в добро настроение, ако живеех като тях, помисли си Кармайн, докато влизаше в малкото фоайе, отделено с железни решетки от голямата стая с макаците. Били толкова силни, обясни му Сесил, че ако се разгневели, чупели веригите като захарни пръчки. Твърде голямото за броя на обитателите пространство беше аранжирано като камениста савана — стена от големи камъни с дупки, храсти, чимове трева, дънери, посадени в отвори в бетона дървета, светлина, която наподобяваше ярко слънце. Реостати, свързани с датчици за време, осигуряваха изкуствена смяна на денонощията.
— Не е ли нелюбезно да ги лишавате от женски? — попита Кармайн.
Сесил се изкикоти.
— Те се оправят сами, лейтенант, както мъжете в затвора. Скъсват си задниците. Но имат йерархия и Юстас е най-отгоре. Ако пристигне нов, първо Юстас го сграбчва, после го минава Клайд, той го предава на стария Клайд, той на следващия и така нататък. Джими е последен на опашката. Никога не успява да направи нещо повече от една чекия.
— Благодаря ти, че ме разведе Сесил, но се съмнявам тук някога да е било скрито момиче.
— Абсолютно сте прав, лейтенант.
— Какво точно търсите? — попита Дездемона, когато се присъедини към групата на Кори в работилницата, която си беше заветната мечта на инженера.
— Шкаф с човешки косъм, парче от дреха, счупен нокът, отрязък от самозалепваща се лента, петно кръв. Всичко.
— А, значи затова са ви лупите и фенерчетата! Мислех си, не тези неща са погребани заедно с Шерлок Холмс.
— Те са незаменими при такива обиски. Всички тези мъже са специалисти в търсенето на улики.
— На господин Роджър Парсън младши никак не му е забавно.
— И аз така разбрах, но питайте ме дали ми пука. И ще ви отговоря, че никак даже.
Търсенето продължи стая по стая, шкаф след шкаф, чекмедже след чекмедже. След като се увериха, че първият етаж няма какво да им предложи, Кори и екипът му се качиха на третия, а Дездемона и Кармайн ги последваха.
По време на по-спокойното претърсване на третия етаж, Кармайн осъзна, че при други обстоятелства животът в „Хъг“ всъщност е много приятен. Повечето служители се бяха опитали да придадат човешки вид на сухата наука. По стените и вратите имаше залепени карикатури, на които само вътрешен човек можеше да се засмее. Имаше и снимки на хора, пейзажи, ярки плакати на неща, чиято същност Кармайн не се и опитваше да разгадае, но не можеше да не оцени красотата им.
— Кристали под поляризирана светлина — обясни Дездемона — и полени, акари или вируси под електронен микроскоп.
— Тук все едно съм в къщата на Мери Попинс.
— Имаш предвид работното място на Марвин ли? — попита тя и посочи кът, в който всичко, от чекмеджетата до кутиите и книгите, беше покрито със самозалепващо се фолио на жълти и розови пеперуди. — Не се чуди, Кармайн. Хора като Марвин прекарват по-голямата част от денонощието си застопорени на едно място. Защо то да е сиво и анонимно? Работодателите не си мислят, че щом работното ти място е по-оригинално и хармонично, качеството на работата ти спада. Марвин е нашият поет.
— Асистентът на Понсонби, нали така?
— Точно така.
— Понсонби няма ли нещо против? Не ми прилича на човек, който си пада по жълти и розови пеперуди, особено когато по стените в кабинета му висят Бош и Гоя.