Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Хукнах нагоре по стълбите, преди да успее да каже нещо. Чух, че Уедмор почука рязко, а после Синтия отвори. Двете си размениха поздрави. Вече бях в малката стая, където проверявах домашни и готвех уроците си.
Старата ми пишеща машина „Роял“ беше до компютъра на бюрото.
Трябваше да реша какво да направя с нея.
Беше очевидно, че бележката, която в момента Синтия показваше на детектив Уедмор, е напечатана на моята пишеща машина. Изтърканото „е“ се забелязваше мигновено.
Знаех, че аз не съм напечатал бележката.
Знаех, че и Грейс не може да го е направила.
Оставаха две вероятности. Непознатият, който бе влизал в дома ни, беше използвал пишещата машина, за да напише писмото, или я бе напечатала Синтия.
Ключалките обаче бяха сменени. Бях сигурен, че никой не е влизал в дома ни през последните няколко дни.
Струваше ми се немислимо да е Синтия. Ами ако под въздействието на невъобразимо напрежение тя бе написала бележката, насочвайки ни към отдалечено място, където уж можем да научим каква е участта на семейството й?
Ами ако написаното се окажеше вярно?
— Тери! — извика тя. — Детектив Уедмор е тук!
— Идвам! — отвърнах аз.
Какво би означавало, ако през всичките тези години Синтия е знаела къде може да бъде намерено семейството й?
Облях се в пот.
Може би беше потиснала спомена и знаеше повече, отколкото съзнаваше. Да, това беше възможно. Видяла е какво е станало, но го е забравила. Случва се. Понякога съзнанието решава да игнорира нещо ужасно, защото инак няма да можеш да продължиш да живееш. Имаше дори такъв синдром.
Ами ако не беше потиснат спомен? Ако винаги е знаела…
Не.
Трябваше да има друго обяснение. Някой беше използвал пишещата ни машина. Беше го планирал. Вероятно непознатият, който бе влизал у дома и беше оставил шапката.
Ако беше непознат.
— Тери!
— Ей сега!
— Господин Арчър! — извика детектив Уедмор. — Моля ви, слезте тук!
Действах импулсивно. Отворих килера, взех пишещата машина и я сложих вътре, на пода, а после я покрих със стари, изцапани с боя панталони и купчина вестници.
Докато слизах по стълбите, видях, че Уедмор и Синтия са във всекидневната. Писмото беше разгърнато на масичката за кафе и Уедмор се бе навела над него и го четеше.
— Докосвали сте го — укори ме тя.
— Да.
— И двамата сте го пипали. За съпругата ви разбирам. Тя не е знаела какво е, когато го е извадила. Но вие? Какво е оправданието ви?
— Съжалявам. — Прокарах пръсти по устата и брадичката си и се опитах да избърша потта, която щеше да издаде нервността ми.
— Може да е някой откачен — предположи Уедмор, хвана кичура коса, който беше паднал пред очите й и го пъхна зад ухото си — и това да не означава нищо.
— Вярно е — обадих се аз.
— Но, от друга страна, не знаем.
— Ако не изпратите водолази, ще се гмурна сама — заяви Синтия.
— Синти, не ставай смешна. Ти дори не умееш да плуваш.
— Не ме интересува.
— Госпожо Арчър, успокойте се. — Думите на Уедмор прозвучаха като заповед. Напомни ми на треньор по футбол.
— Да се успокоя? — предизвикателно попита Синтия. — Видяхте какво пише в бележката. Те са там долу. Труповете им са там.
— Опасявам се, че там долу има много неща, натрупали се през годините. — Уедмор недоверчиво поклати глава.
— Може би са в колата. Автомобилите на майка ми и баща ми не бяха намерени.
Уедмор хвана крайчеца на писмото с лакираните си в яркочервено нокти, обърна го и се втренчи в картата.
— Трябва да се обърнем към полицията на Масачузетс. Ще им се обадя. — Тя бръкна в джоба на сакото си, извади мобилния си телефон, отвори го и се приготви да набере номера.
— Ще изпратите ли водолази? — попита Синтия.
— Ще се обадя. И ще трябва да дадем писмото в нашата лаборатория и да видим дали ще открият нещо, ако вече не е безполезно.
— Съжалявам — извини се Синтия.
— Интересното е, че е напечатано на пишеща машина — отбеляза Уедмор. — Напоследък малцина използват пишеща машина.
Сърцето ми сякаш подскочи в устата. И тогава Синтия изтърси нещо, което не можах да повярвам, че чувам.
— Ние имаме пишеща машина.
— Така ли? — учуди се Уедмор и спря, преди да въведе последната цифра.
— Тери все още обича да пише на нея, нали, скъпи? Печата кратки бележки и други такива неща. Марката е „Роял“, нали, Тери? Има я от дните си в колежа.