Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Не знаех какво да кажа.
— Кони и аз бяхме много близки. Не одобрявах начина й на живот, но от друга страна, и аз не бях ангел и нямах право да я поучавам. Мина много време, но още съм ядосан и искам да намерят копелето, което я е убило. Това обаче се случи толкова отдавна, че негодникът също може вече да е умрял.
— Да, възможно е.
Приключих разговора с Хауард Гормли, втренчих се в празното пространство и се помъчих да преценя дали злополуката с младата жена означава нещо.
И после инстинктивно, както често правя, влязох в електронната си поща, за да проверя дали имам съобщения. Както обикновено, имаше няколко, повечето от които предлагаха „Виагра“, съвети за борсата, къде да си намериш евтин „Ролекс“, обяви на вдовици на богати нигерийци, собственици на златни мини, които търсеха помощ, за да прехвърлят милионите си в банкови сметки в Северна Америка. Филтърът за спам беше уловил само част от досадната информация.
Имаше обаче съобщение с адрес в „Хотмейл“, което съдържаше само цифри — 05121983 — и думите „Не след дълго“ в реда за темата.
Щракнах на него.
Съобщението беше кратко. „Драга Синтия, що се отнася до предишния ни разговор, семейството наистина ти прощава, но те не престават да се питат: защо?“.
Прочетох го сигурно пет пъти, а после се върнах на реда с темата. Какво щеше да се случи не след дълго?
24
— Как е разбрал електронния ни адрес? — зачудих се аз.
Синтия седеше пред компютъра, втренчена в екрана. По едно време протегна ръка към монитора, сякаш ако го докоснеше, съобщението можеше да разкрие повече за себе си.
— Баща ми — промълви тя.
— Какво за баща ти?
— Идвал е тук и е оставил шапката. Може да е огледал стаите, да е включил компютъра и да се е досетил какъв е електронният ни адрес.
— Синти — предпазливо започнах аз, — не знаем дали баща ти е оставил шапката. Нямаме представа кой я е оставил.
Замислих се за теорията на Роли и мимолетното ми подозрение, че Синтия може да е сложила шапката на масата в кухнята. И за миг ми мина през ума колко лесно е да си създадеш адрес в „Хотмейл“ и да си изпратиш съобщение.
„Престани“ — заповядах си.
— Но ти си права — добавих аз, защото усетих, че се наежи от забележката ми. — Неканеният гост може да се е качил горе, да е обиколил стаите, да е включил компютъра и да е разбрал адреса ни.
— Тогава е същият човек, който ми се обади. Той е изпратил и съобщението, вмъкнал се е в дома ни и е оставил шапката на баща ми.
В думите й имаше логика, но се зачудих кой е този човек. Дали беше същият, който бе убил Тес? А мъжът, когото забелязах през телескопа на Грейс да наблюдава къщата ни онази нощ?
— И пак пише за прошка — добави Синтия. — Те ми прощавали. Защо го повтаря? И какво означава „не след дълго“?
Поклатих глава.
— Пък и адресът. — Посочих екрана. — Само цифри.
— Не са произволни цифри, а дата. Дванайсети май 1983 година, нощта, в която семейството ми изчезна.
— Не сме в безопасност — заяви Синтия по-късно същата вечер.
Седеше в леглото и завивките бяха дръпнати до кръста й. Надничах през прозореца на спалнята, за да хвърля един последен поглед към улицата, преди да си легна. Беше ми станало навик през последната седмица.
— Не сме в безопасност — повтори тя. — Знам, че и ти чувстваш същото. Тревожиш се, че ще ме разстроиш и ще ме изкараш от равновесие.
— Не се страхувам, че ще те изкарам от равновесие.
— Но не твърдиш, че сме в безопасност. И тримата сме в опасност.
Знаех го много добре. Не беше нужно да ми го напомня. Не ми излизаше от главата.
— Леля ми е убита — продължи Синтия. — Частният детектив, когото наехме да разбере какво се е случило със семейството ми, изчезна. Ти и Грейс сте видели мъж да наблюдава къщата ни преди няколко нощи. Някой е влизал в дома ни, Тери. Ако не е бил баща ми, значи е някой друг. Оставил е шапката и е седял пред компютъра ни.
— Не е бил баща ти.
— Нима знаеш кой я е оставил? Или мислиш, че баща ми е мъртъв?
Нямах какво да отговоря.
— Как мислиш, защо в Държавната автомобилна инспекция няма данни за шофьорската му книжка? — попита тя. — Нито номер на социално осигуряване?
— Не знам — уморено отвърнах аз.