Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Обадих се в училище, свързах се с Роли и му казах, че ще отсъствам.
— Господи, сега пък какво има? — попита той.
Обясних му къде ще ходим и добавих, че в езерото на дъното на каменоломната ще се спуснат водолази.
— Ще мисля за вас. Тази история няма край. Защо не ти намеря заместник за следващата седмица? Познавам двойка наскоро пенсионирали се учители, които ще дойдат.
— Само да не е онази, която заеква. Учениците са я изяли жива. Хей, това е малко неочаквано, но искам да те питам нещо.
— Казвай.
— Името Кони Гормли говори ли ти нещо?
— Коя?
— Била е убита няколко месеца преди Клейтън, Патриша и Тод да изчезнат. Изглежда е била блъсната от кола, но всъщност не е било точно така.
— Не знам за какво говориш. Как така изглежда, че била блъсната от кола, но всъщност не е? И какво общо има със семейството на Синтия?
Гласът му прозвуча раздразнено. Проблемите ми и конспирациите, въртящи се около тях, започваха да му писват.
— Не знам дали има нещо общо. Само питам. Познавал си Клейтън. Той споменавал ли е нещо за произшествието?
— Не. Не си спомням. Бих го запомнил.
— Добре. Благодаря, че ще ми намериш заместник. Длъжник съм ти.
Синтия и аз потеглихме скоро след разговора ми с Роли. Трябваше да пътуваме повече от два часа на север. Преди полицаите да вземат анонимното писмо в найлоново пликче за веществени доказателства, ние прекопирахме картата на друг лист, за да знаем къде отиваме. Не спряхме никъде да пием кафе или да хапнем нещо, защото бързахме да отидем навреме.
Човек би си помислил, че ще разговаряме през целия път и ще обсъждаме какво може да намерят водолазите, но и двамата мълчахме. Всеки беше погълнат от мислите си. Питах се какво ще намерим в каменоломната, дали ако там долу наистина има трупове, ще са на семейството на Синтия и дали нещо ще покаже кой ги е хвърлил там.
И дали този човек все още е жив.
Отправихме се на изток, щом минахме Отис, който всъщност не беше истински град, а само няколко къщи и магазини, разположени покрай лъкатушещото двулентово шосе към Лий и масачузетската магистрала. Търсехме тесния път за каменоломната Фелс и не беше трудно да го намерим. На разклона бяха спрели две патрулни коли от щата Масачузетс.
Смъкнах стъклото и обясних кои сме. Единият полицай се върна в колата си, говори с някого по радиопредавателя, а после дойде при нас и каза, че детектив Уедмор вече е на мястото и ни очаква. Посочи нататък по пътя, обясни, че след километър и половина има тясна затревена отбивка, която води наляво и нагоре, и добави, че ще намерим Уедмор там.
Карах бавно. Пътят беше покрит с чакъл и когато стигнахме до отбивката стана още по-тесен. Завих и чух как високите треви жулят долната част на колата. Поехме нагоре по хълма. От двете ни страни се извисяваха големи дървета. След петстотин метра теренът се изравни и се откри пространство, от което дъхът ни секна.
Намирахме се пред огромен каньон. След двайсетина метра земята се спускаше стръмно надолу. Не виждахме дали на дъното има езеро.
На мястото вече бяха пристигнали други две коли, полицейска патрулка от Масачузетс и голям автомобил без опознавателни знаци, който беше на Уедмор. Тя се беше облегнала на вратата и разговаряше с ченгето от другата кола.
Видя ни и тръгна към нас.
— Не се приближавайте — предупреди ни Уедмор. — Склонът е страшно стръмен.
Бавно слязохме от колата, сякаш ако изскочехме бързо, земята щеше да се срути.
— Насам — рече Уедмор. — Някой от вас има ли проблем с височините?
— Малко — отвърнах аз. Говорех по-скоро за Синтия, отколкото за себе си, но тя ни увери, че й няма нищо.
Направихме няколко крачки към ръба на пропастта и видяхме водата на дъното. Езерото беше малко, може би осем-девет акра. Преди години районът е бил изкопан за камъни и чакъл и ямата е била оставена да се пълни с дъждовна вода и от изворите, след като фирмата се бе преместила на друго място. В облачен ден като този беше трудно да се определи какъв цвят е водата. Днес беше сива и неподвижна.
— Картата и писмото показват, че ако изобщо намерим нещо, то ще бъде там. — Уедмор посочи надолу покрай скалата, на която стояхме.
Усетих, че ми се зави свят.
Във водата имаше жълта надувна лодка, дълга пет метра, с малък извънборден мотор отзад. В лодката седяха трима души. Двама бяха в черни неопренови костюми, водолазни маски и кислородни бутилки на гърба.