Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Нека почакаме и ще видим.
Стояхме там два часа. Пиех четвъртото си кафе, когато мобилният ми телефон иззвъня.
Обади се Уедмор и ми обясни как да стигнем до езерото откъм северната страна.
— Какво стана? — попитах аз.
— Приключихме по-бързо, отколкото мислехме — почти приятелски отговори тя. — Извадиха колата.
Жълтият форд „Ескорт“ вече стоеше на камион с платформа, когато пристигнахме на мястото. Синтия изскочи от колата, преди да спра напълно, хукна към камиона и извика:
— Това е колата на майка ми!
Уедмор я хвана.
— Пуснете ме!
— Не може да се приближавате.
Фордът беше покрит с кал и тиня и от пролуките между затворените врати се стичаше вода. Виждаха се само две подгизнали облегалки за глави.
— Ще я закарат в лабораторията — рече Уедмор.
— Какво са открили? — попита Синтия. — Има ли нещо вътре?
— Какво мислите, че са открили? — Въпросът прозвуча малко враждебно, сякаш според Уедмор Синтия вече знаеше отговора.
— Не знам. Страхувам се да предположа.
— Изглежда вътре има останки на двама души. Но както сами разбирате, след двайсет и пет години…
Човек само можеше да си представя.
— Двама, а не трима? — попита Синтия.
— Рано е да се каже. Предстои ни много работа. И бихме искали да вземем слюнка от вас. Не боли.
— Защо?
— Ако ни провърви и намерим ДНК от… онова, което е останало в колата, ще я сравним с вашата ДНК. Ако например единият труп е на майка ви, ще направят обратен тест за майчинство, който ще потвърди дали е тя. Същото се прави и за другите членове на семейството.
Синтия ме погледна. В очите й напираха сълзи.
— Двайсет и пет години чакам отговори, а сега, когато най-после мога да ги получа, съм ужасена.
Притиснах я до себе си.
— Колко време ще отнеме? — обърнах се аз към Уедмор.
— Обикновено няколко седмици. Случаят обаче е по-необичаен, особено след като излъчиха предаването по телевизията. Анализът ще бъде готов до няколко, може би само до два дни. Ще изпратя някой да вземе пробата по-късно днес.
Най-логичното нещо беше да си тръгнем. Отправихме се към колата.
— И в това време трябва да бъдете на разположение — извика Уедмор, — преди резултатите да са готови. Ще имам още въпроси.
В тона й прозвуча нещо застрашително.
28
Както обеща, Рона Уедмор дойде да задава въпроси. Някои неща в случая не й харесвали.
Това определено беше общото между всички нас, въпреки че Синтия и аз не чувствахме Уедмор като съюзник.
Тя обаче потвърди нещо, което вече знаех. Писмото, насочило ни към езерото в каменоломната, беше напечатано на моята пишеща машина. Помолиха ни — сякаш имахме друг избор — да отидем в полицията и да ни вземат отпечатъци. Очевидно вече имаха отпечатъците на Синтия. Бяха й ги снели преди двайсет и пет години, когато полицията бе направила оглед на дома й, търсейки улики за изчезването на семейството, но казаха, че пак ги искат, а аз не бях давал отпечатъци дотогава.
Сравниха ги с тези по пишещата машина и откриха няколко на Синтия, но по клавишите имаше само мои отпечатъци.
Разбира се, от това не можеше да се направят генерални изводи, но и не подкрепяше твърдението ни, че някой е влизал в дома ни и е написал бележката на моята пишеща машина, като е носел ръкавици и не е оставил отпечатъци.
— Защо би го направил? — попита Уедмор. Беше свила ръце в юмруци и ги бе сложила на едрите си бедра. — Защо ще влиза в дома ви и ще използва вашата пишеща машина, за да напечата писмото?
Уместен въпрос.
— Може би — бавно каза Синтия, сякаш разсъждаваше на глас — е знаел, че бележката ще бъде проследена до пишещата машина на Тери. Искал е да мислим, че Тери я е написал.
Реших, че Синтия попадна на нещо, но с една малка разлика.
— Или ти.
Тя ме погледна, не обвинително, а замислено.
— Да, или аз.
— Но защо ще го прави? — повтори Уедмор, която все още не беше убедена.
— Нямам представа — отвърна Синтия. — Нищо не се връзва. Но вие знаете, че някой е влизал тук. Сигурно сте регистрирали обаждането. Позвънихме на полицията и те дойдоха. Трябва да са написали доклад.
— Шапката — отбеляза Уедмор, без да прикрие недоверието в гласа си.
— Точно така. Мога да я донеса, ако искате — предложи Синтия. — Желаете ли да я видите?