Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
На вратата на кухничката се звънна.
Мина му през ума, че полицаите са долу. Сега, призори, бе най-удобно да го заловят. Но той не се страхуваше, изобщо не се страхуваше. Щеше да направи пълни признания. Нямаше да спре, всичко щеше да си каже!
Натисна копчето за входната врата, приближи се до вратата на апартамента и наостри слух.
Нагоре затопуркаха леки ситни стъпки. Беше Ан. По-добре полицията, отколкото Ан! Обърна се и безсмислено дръпна щорите надолу. Прокара пръсти през косата си и напипа издутината на главата си.
— Аз съм — прошепна Ан, промушвайки се през отвора. — От Хелън дотук дойдох пеша. Каква чудесна сутрин! — Забеляза превръзката и мигом посърна. — Какво ти е на ръката?
Гай се отдръпна в сянката до бюрото.
— Сбих се.
— Кога? Снощи? Ами лицето ти, Гай!
— Да. — Тя му беше необходима, трябваше да я задържи. Без нея щеше да загине. Разтвори ръце да я прегърне, ала тя го възпря, оглеждаше го в сумрачната виделина.
— Къде, Гай? Кой беше?
— Дори не го познавам — вяло продума той почти без да си дава сметка, че лъже. Нали трябваше на всяка цена да я задържи. — В един бар. Не светвай — припряно я спря. — Моля те, Ан.
— В един бар?
— Не знам как стана. Съвсем неочаквано.
— Дори не го познаваш, така ли?
— Да.
— Не ти вярвам.
Ан заговори бавно и Гай изведнъж с ужас осъзна, че тя е отделна личност, че мисли различно, реагира различно.
— Как да ти повярвам? — продължи Ан. — Защо да ти вярвам и за писмото, и че подателят ти е неизвестен?
— Защото е вярно.
— Както и за онзи, с когото се би на моравата. Същият ли беше?
— Не.
— Криеш нещо от мен, Гай. — После добави по-меко, ала въпреки това сякаш го нападаше с всяка незначителна думичка: — Какво има, скъпи? Знаеш, че искам да ти помогна, но трябва всичко да ми кажеш.
— Вече ти казах — отвърна той и стисна зъби. Светлината зад него се променяше. Успееше ли да задържи Ан сега, щеше да издържи на всяко разсъмване. Погледна свободно падащата й светлоруса коса и посегна да я докосне, ала тя се отдръпна.
— Не зная как можем да продължаваме така, Гай. Не става.
— Повече няма да е така. Край. Кълна ти се, Ан. Моля те да ми повярваш. — Моментът бе решаващ, сякаш въпросът бе сега или никога. Трябваше да я притисне в обятията си, да я притиска с плам, докато престане да се противи. Ала не бе способен да помръдне.
— Откъде знаеш?
Гай се поколеба.
— Това беше душевно състояние.
— И писмото ли беше плод на душевно състояние?
— Писмото само го влоши. Сякаш бях в задънена улица. В работата ми, Ан! — Наведе глава. Работата да изкупва греховете му!
— Веднъж каза, че те правя щастлив — бавно произнесе тя — или че бих могла, независимо от всичко. Вече не е така.
Искаше да каже, че той определено не я прави щастлива. Ала ако би могла да продължи да го обича, той бе готов на всичко, за да я направи щастлива. Как би я боготворил, как би й служил!
— Ти ме правиш щастлив, Ан. Нищичко друго нямам. — Сви се и отведнъж захлипа, без да се срамува, хлипа дълго чак докато Ан го докосна по рамото. И макар че й бе благодарен, мигом му се дощя да се отдръпне, защото усети, че го докосва само от съжаление, само от човещина.
— Да ти приготвя ли закуска?
Дори и в лекото раздразнение, което усети в гласа й, долови желанието й да му прости, а това означаваше, че му прощава напълно. Задето се бе сбил в един бар. Помисли си, че тя никога нямаше да проникне в петъчната нощ, понеже тази нощ вече бе заровена много дълбоко и нито тя, нито който и да е друг можеха да я достигнат.
25
— Не давам пукната пара какво мислиш! — изрече Бруно, дигнал крак върху стола. Смръщи се и тънките му руси вежди почти се сключиха, а краищата им щръкнаха като котешки мустак. Погледна към Джерард като златист проскубан тигър, разярен до крайност.
— Не казах такова нещо — отвърна Джерард и повдигна прегърбените си рамене, — нали?
— Точно това обаче намекна.
— Не съм. — Закръглените му рамене два пъти се разтърсиха от смях. — Погрешно си ме разбрал, Чарлс. Не исках да кажа, че нарочно си осведомил някого за заминаването си. Случайно си се изпуснал.
Бруно впери поглед в него. Джерард току-що бе намекнал, че ако престъпникът добре е познавал обстановката, Бруно и майка му сигурно са имали някакъв пръст в тази работа, а престъпникът е познавал обстановката много добре. Джерард знаеше, че едва в четвъртък следобед бяха взели решението да отпътуват в петък. Що за идея да го докара чак до Уолстрийт, за да му съобщи този факт. Не разполагаше с нищо друго и не можеше да го излъже. Това бе поредното идеално убийство.