Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Имаш ли нещо против да си вървя? — попита Бруно. Джерард безцелно разместваше разни листове по бюрото, сякаш имаше още нещо, заради което го задържаше.
— Ей сега. Налей си едно. — Джерард кимна към бутилката уиски на отсрещния рафт.
— Не, благодаря. — Умираше да си пийне, ала не и тук.
— Как е майка ти?
— Вече ме попита. — Майка му не беше добре, не спеше, и той бързаше да се прибере най-вече заради нея. Отново се вбеси от държането на Джерард — все едно, че бе приятел на семейството! Приятел на баща му — може би да! — Между другото трябва да знаеш, че не те ангажираме за тази работа.
Джерард вдигна очи — усмихнат, с бледоморави, бледорозови петна по кръглото лице.
— Бих се заел с този случай и без заплащане, Чарлс. Смятам го за много интересен. — Запали нова пура от онези, които приличаха на дебелите му пръсти. Бруно отново забеляза с погнуса мазните лекета по реверите на мъхнатия светлокафяв костюм и отвратителната му, имитираща мраморни жилки вратовръзка. Всичко у Джерард го дразнеше. Дразнеше го бавният му говор. Споменът за предишните им срещи — Джерард бе все с баща му — също го дразнеше. Артър Джерард дори не приличаше на детектива, за когото не биха казали, че е детектив. Бруно не можеше да повярва, че Джерард е професионалист от най-висока класа независимо от репутацията му. — Баща ти беше чудесен човек, Чарлс. Жалко, че не го познаваше по-добре.
— Познавах го добре — отвърна Бруно.
Джерард сериозно го изгледа със светлокафявите си изпъстрени с точици оченца.
— Според мен той те познаваше по-добре, отколкото ти него. Остави ми няколко писма, отнасящи се до теб, до характера ти. Той имаше свои планове за теб.
— Той въобще не ме познаваше. — Бруно посегна за цигара. — Не знам защо разговаряме за това. Не е по същество и е отвратително. — С ледено изражение се отпусна на стола.
— Мразеше баща си, нали?
— Той ме мразеше.
— Тук бъркаш. Затова казвам, че не го познаваше.
Бруно рязко дръпна изпотената си длан от страничната облегалка на стола и тя неприятно проскърца.
— Да говорим по същество — инак за какво ме държиш тук? Майка ми не е добре и искам да се прибера.
— Надявам се, бързо да се оправи, понеже искам да й задам няколко въпроса. Навярно утре.
Вратът му се обля в червенина. Следващите седмици щяха да бъдат непоносими за майка му, а Джерард щеше да се погрижи да стане още по-зле, защото бе враг и на двама им. Бруно се изправи и преметна шлифера на ръката си.
— Сега искам още веднъж да се помъчиш да си спомниш.
Джерард нехайно поклати пръст към него, сякаш Бруно все още седеше на стола си — точно къде ходи и с кого се видя в четвъртък вечерта. Остави майка си заедно с мистър Темпълтън и мистър Русо пред „Блу Ейнджъл“ в три без четвърт след полунощ. И къде отиде?
— „Хамбъргър Харт“ — въздъхна Бруно.
— Никого ли не срещна там?
— С кого трябва да се познавам там, с котката?
— И след това? — Джерард провери в бележките си.
— В „Кларк“, на Трето Авеню.
— Там видя ли някого?
— Разбира се, бармана.
— Барманът каза, че не те е видял. — Джерард се усмихна.
Бруно се навъси. Преди половин час Джерард бе премълчал това.
— Е, и какво? Беше претъпкано. Може би и аз не съм видял бармана.
— Там всички бармани те познават. Казаха, че не си бил там в четвъртък през нощта. Още повече, че не е било претъпкано. В четвъртък през нощта ли беше? В три или три и половина?… Просто се стремя да ти помогна, Чарлс.
Вбесен, Бруно стисна устни.
— Може да не съм ходил в „Кларк“. Обикновено вечер се отбивам там да изпия една чашка преди лягане, ала може и да не съм. Може да съм си отишъл право вкъщи, не знам. Ами всичките ни познати, с които сме говорили с майка ми сутринта в петък? Обадихме се на толкова хора да им кажем довиждане.
— А, ще ги разпитаме. Но да говорим сериозно, Чарлс… — Джерард се облегна назад, преметна възгруб крак и се залови да разпалва пурата си… — Ти не би се разделил с майка си и нейните приятели само за да си купиш сандвич и да се прибереш самичък направо вкъщи, нали?
— Може би. Може да съм изтрезнял от това.
— Защо говориш толкова двусмислено? — Джерард говореше с подчертан местен акцент и гласът му звучеше като съскане.
— Е, и какво? Имам това право, ако съм бил пиян!
— Става въпрос… всъщност няма значение, разбира се, дали си бил в „Кларк“ или другаде — кого си срещнал и с кого си споделил, че на другия ден заминаваш за Мейн. Сигурно ти самият смяташ, че е странно да убият баща ти точно в нощта след заминаването ти.