Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
На стъпалата отпред коленете му се подгънаха и той едва не се свлече. Не се огледа да види дали го наблюдават. Какво по-обикновено от това — да слезе да си купи вестник… Ала съзнаваше, че няма сили да се огледа дали го наблюдават, нямаше сили дори да се страхува, но се ужасяваше от момента, когато силите му щяха да се възвърнат — така болният или раненият се ужасява от предстоящата неизбежна операция.
Най-дългият материал бе в „Джърнъл Америкън“; имаше и рисунка на убиеца, скалъпена по описанието на иконома — един и осемдесет и пет висок, около осемдесет и пет — девет-десет килограма, с тъмно палто и шапка. Гай леко се изненада, като прочете материала, сякаш не се отнасяше до него: той бе висок само метър и седемдесет и тежеше около седемдесет килограма. Освен това не бе носил шапка. Прескочи онази част, в която разказваха подробности за Самюъл Бруно, и с най-голям интерес изчете предположенията накъде е побягнал убиецът. По шосето за Нюхоуп на север, после следите му се губели в Грейт Нек, откъдето, пишеше по-нататък, навярно е взел влака в 12,18. В действителност беше поел на югоизток. Почувствува внезапно облекчение. Спасен! Внимавай, каза си наум, това е измамно усещане. Изправи се. За първи път изпадна в същата паника, както когато се мъчеше да се измъкне от полето край къщата. Вестникът беше отпреди няколко часа. Досега може би вече са открили грешката си. Може би са тръгнали за насам и стоят пред вратата му. Затаи дъх, но не чу никакъв шум, отново усети умора и седна. Насили се да изчете внимателно останалата част от написаното. Обръщаха внимание на хладнокръвието на престъпника — изглежда, добре е познавал обстановката. Нямало никакви следи, никакви улики освен отпечатъци от обувки номер четиридесет и четири и петно от черна обувка върху бялата мазилка на стената. Сети се за дрехите си, трябваше да се отърве от дрехите, и то начаса, но кога ли щеше да намери сили да го стори? Странно как се бяха подвели за номера на обувките — кракът му бе по-малък, — и то при толкова разкалян терен. „… куршум с извънредно малък калибър“ — пишеше по-нататък. Трябваше да се отърве и от пистолета. Заболя го от мъка. Не му се искаше, как не му се искаше да се раздели с пистолета си! Надигна се и отиде да вземе още лед за компреса, който бе наложил върху главата си.
Ан му се обади късно следобед — били канени на гости в неделя вечерта в Манхатън.
— У Хелън Хейбърн. Нали помниш, казах ти.
— Да — отвърна Гай. Нищо не си спомняше. Чу равния си глас. — Май не съм съвсем за гости, Ан.
Вече почти цял час се усещаше вцепенен. Думите на Ан му се сториха чужди, неуместни. Чуваше се как и отговаря, без да се притеснява, дори без да се интересува дали Ан няма да забележи нещо. Ан каза, че в такъв случай може да покани Крис Нелсън, и Гай се съгласи. Колко доволен щеше да е Нелсън да прекара вечерта с Ан — нали преди Гай и Ан да се запознаят, те са били близки с Ан и той все още я обичаше.
— Какво ще кажеш да донеса нещо вкусно в неделя вечерта и да хапнем заедно? — предложи Ан. — Бих могла да се уговоря с Крис за по-късно.
— Може би ще изляза в неделя, Ан. Да правя скици.
— А, извинявай. Исках да ти кажа нещо.
— Какво?
— Нещо, което, струва ми се, ще ти достави удоволствие. Е, добре… някой друг път.
Гай крадешком се заизкачва по стълбите, като внимаваше мисис Макаусланд да не го види. Не го оставяше на мира мисълта, че Ан се бе държала хладно. При следващата им среща щеше да узнае всичко и да го намрази. С Ан беше свършено, с Ан беше свършено. Повтаря си го непрестанно, докато заспа.
Събуди се на другия ден по обяд и до вечерта лежа неподвижен в леглото си — нетърпимо беше дори само да прекоси стаята за още лед. Сякаш никога не би могъл достатъчно да си отспи, та да си възвърне силите. Нека да възстанови събитията. Телом и духом да възстанови изминатия дълъг път. И към какво да се върне? Лежеше вцепенен от уплаха, потеше се и трепереше от страх. Трябваше да стане и да отиде до банята. Имаше леко разстройство. Вероятно от страх. Както на бойното поле.
Сънува в просъница, че прекосява моравата към къщата. Къщата беше мека, бяла и податлива като облак. Той стоеше и не желаеше да стреля, решен да се пребори, да докаже, че може да надвие. Събуди го изстрелът. Отвори очи и видя, че се е зазорило. Видя себе си — стоеше в стаята си до бюрото, досущ като в съня, с насочен към леглото в ъгъла пистолет, видя и Самюъл Бруно, който се мъчеше да седне. Пистолетът изтрещя отново. Гай изпищя.
Скочи, олюлявайки се, от леглото. Видението изчезна. От прозореца нахлуваше същата мъждива светлина като в онова утро, същата смесица от живот и смърт. Отсега нататък всяка сутрин щеше да го събужда все тази светлина, да му показва същата стая, и всеки следващ път нещата щяха да изпъкват по-отчетливо, ужасът му щеше да нараства. Нима така щеше да се събужда всяка сутрин до края на живота си?