Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Ослуша се. Отново се чуваше само приглушеното невидимо тиктакане. Отвори вратата и влезе в преддверието. Вратата на баща ми е точно отдясно. Пак се бе върнал на коловоза. Сигурен бе, че вече е бил тук, в пустото преддверие — усещаше го физически, вперил поглед във вратата отдясно — със сивия килим, кремавата ламперия по стените, мраморната масичка на горния край на стълбището. Преддверието имаше специфична миризма, дори тя му бе позната. Внезапно усети силно парене по слепоочията. Беше сигурен, че старецът стои в очакване от другата страна на вратата, затаил дъх точно като него. Гай задържа дишането си толкова продължително, че старецът сигурно вече бе умрял, ако и той не си бе поел дъх толкова време. Глупости! Отвори вратата!
Прихвана топката с лявата си ръка, а дясната машинално напипа пистолета в джоба му. Чувствуваше се като автомат, недосегаем и извън опасност. Вече безброй пъти е бил тук, много пъти го е убивал, ето и сега. Впери поглед в едва открехнатата врата с чувството, че зад нея се разкрива безкрайно пространство, и зачака виенето на свят да престане. Ами ако не успееше да го види, като влезеше? Ами ако старецът пръв го забележеше? Стаята е слабо осветена от лампата, която свети на предната веранда, ала леглото се намираше в противоположния ъгъл. Отвори по-широко вратата, заслуша се и доста припряно влезе. Ала в стаята бе тихо, леглото в ъгъла едва се различаваше, само в горния му край една ивица светлееше. Притвори вратата, вятърът би могъл да я блъсне, и се обърна с лице към ъгъла.
Пистолетът вече бе в ръката му, насочен към леглото, което изглеждаше празно, колкото и да напрягаше поглед.
Погледна през рамо вдясно към прозореца. Беше отворен само около педя, а Бруно беше казал, че ще бъде широко отворен. Заради дъжда е. Огледа навъсено леглото и в този момент едва не подскочи: различи очертанията на главата доста близо до стената; бе килната встрани, сякаш го наблюдаваше с весело пренебрежение. Лицето бе по-тъмно от косата, която се сливаше с възглавницата. Така, както бе застанал, пистолетът бе насочен право в главата.
Би трябвало да се цели в гърдите. Пистолетът послушно се насочи към гърдите. Гай пристъпи напред и отново погледна към прозореца зад себе си. Не се чуваше дишане. Човек наистина не би повярвал, че е жив. Колко пъти си бе повтарял, че фигурата срещу него е просто мишена. И тъй като не познаваш онзи насреща, убиваш, както се убива на война. Сега ли?
— Ха-ха-хааа! — от прозореца.
И Гай, и пистолетът се разтрепераха.
Смехът бе долетял отдалеч, смях на момиче в далечината, ала бе ясен и отчетлив като изстрел. Гай облиза пресъхналите си устни. За момент живият смях бе прочистил цялата картина, бе я изпразнил, но ето че постепенно вакуумът взе да се запълва с присъствието му — беше тук, за да убие. Всичко бе станало за секунда. Животът. Младо момиче върви, по улицата. Навярно с младеж. А този тук спи в леглото си, жив. Не, недей да мислиш! Спомни си, правиш го заради Ан. За нея и за себе си! Както се убива на война, както се убива…
Натисна спусъка. Чу се щракане. Отново натисна и пак прищракване. Това беше номер! Всичко беше нереално, една измама! Дори и неговото присъствие тук! Отново натисна спусъка.
Гърмежът раздра стаята. Пръстите му се вкочаниха от ужас. Нов гърмеж, сякаш земната кора се пропука.
— Къх! — дойде откъм леглото. Сивото лице се повдигна, мярнаха се очертанията на главата и раменете.
Гай се озова на покрива на верандата, падаше. Чувството го разтърси, както човек се събужда, когато пада по време на кошмар. Плъзна ръка върху по чудо попадналия му прът, отново полетя и се приземи на ръце и колене в края на верандата. Рипна на крака и се затича покрай къщата, после през моравата право към щайгата за бутилки. Едва тогава усети колко лепкава е пръстта, колко безнадеждно се мъчи да си помага с ръце, за да я прекоси по-бързо. Ето какво усеща човек, ето това е то, животът — като онзи смях. Кошмар, а ти си вцепенен, безпомощен да се пребориш с непреодолими сили.
— Хей! — извика някой.
Икономът беше подире му, както се бе опасявал. Усещаше го по четите си. Кошмарът!
— Хей! Хей, ти!
Гай спря под черешите и се обърна с отпуснати юмруци. Онзи не го следваше непосредствено. Беше доста далеч, ала го беше видял. Бясно тичащата фигура в бяла пижама се поклащаше и подскачаше като струйка дим и в един момент свърна към него. Гай зачака вцепенен.