Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Патриша Хайсмит (родена в 1921 г.), „легендарната мизантропка“, е може би най-странното „дете“ в семейството на авторите на криминална литература в САЩ. Защото нейните романи не се вместват в традиционната представа за криминалния жанр. В клаустрофобичния и ирационален свят на творбите й престъпникът е предварително известен, поради което обичайната мотивация на разследването от само себе си отпада. Но Патриша Хайсмит е встрастен, макар и хладнокръвен, спелеолог на черните бездни в съзнанието на индивида и в буржоазното общество тя търси не извършителя на престъплението, а причините, довели до него — обществени и психологически. В скритата динамика на това издирване писателката рисува една картина на повсеместна грозяща опасност — общността в западния свят, привидно спокойна, безгрижна и нормална, с равнодушието, безпричинната омраза и ограничеността си нанася трайни поражения в психиката и съзнанието на обикновени хора, които водят до престъпност.
— Никого не съм срещал. Ако искаш, обади се на всичките ми познати и ги попитай.
— Просто си се шлял самичък до пет заранта.
— Кой ти каза, че съм се прибрал след пет?
— Хърбърт. Вчера ми каза.
Бруно въздъхна.
— А той защо не си спомни всичко това в събота?
— Ами нали знаеш, паметта функционира по този начин. Няма я… после се връща. И при тебе ще се върне. Междувременно аз съм на разположение. Да, вече можеш да си вървиш, Чарлс. — Джерард нехайно махна с ръка.
Бруно се повъртя малко, чудейки се какво да каже, но не можа да измисли нищо, излезе и се помъчи да хлопне вратата, ала течението му попречи. Мина по занемарения мрачен коридор на Бюрото за поверителни разследвания, съпровождан от отчетливото методично потракване на пишещата машина, която се чуваше, макар и по-слабо, и докато Джерард го разпитваше — когато говореше за работата си, Джерард винаги натъртваше на множественото число, и ето всички те бяха тук накуп, трепеха се по стаите си, — кимна за довиждане на мис Греъм, секретарката — беше му изказала съболезнованията си, когато влезе при нея преди час. С какво настроение бе пристигнал преди час, твърдо решен да не позволи на Джерард да го ядоса, а сега… Никога не можеше да се владее, когато Джерард пускаше хапливи забележки по негов адрес и по адрес на майка му — най-добре бе да си го признае. Е, и какво от това? Какво бяха открили срещу него? Какви им бяха уликите срещу убиеца? Погрешни.
Гай! Усмихна се, слизайки с асансьора. Изобщо не се бе сетил за Гай, докато беше при Джерард! И през ум не му бе минало за него дори когато Джерард го притискаше да научи къде е ходил в четвъртък през нощта! Гай! Гай и той! Кой друг беше като тях? Кой друг можеше да се сравнява с тях? Копнееше да бъдат заедно с Гай сега. Щеше да го хване за ръка, а другите да вървят по дяволите! Бяха извършили нечувани дела! С един замах в небесната вис! Като два ярки пламъка, появили се и изчезнали така внезапно, та хората стояха, зяпнали от почуда дали не им се е присънило. Веднъж му бе попаднало стихотворение, което донякъде отговаряше на сегашното му настроение. Май че все още го пазеше под обвивката на тефтерчето с адресите. Припряно се шмугна в някакъв бар близо до Уолстрийт, поръча си едно и измъкна листчето. Беше го откъснал от томче с поезия през ученическите години.
С ОЧИ ОЛОВНИ
О нека не вехтеят
младите души,
преди да са развели гордостта си
над дела чутовни!
Престъпен е светът ни —
в униние растат
децата му; волове са бедняците
с очи оловни.
Не че гладуват, но гладуват
без мечти.
Не че орат и сеят, ала сеят,
без сами да жънат.
Не че се роби — нямат
свой бог да му робуват.
И не че мрат, но просто ей така си мрат —
като стадо сънно.
Вейчъл Линдзи4
Нито той, нито Гай бяха унили. Вече нямаше да умрат като стадо сънно. Щяха да пожънат плодовете. Щеше да даде на Гай и пари — стига той да ги приеме.
26
Горе-долу по същото време на другия ден Бруно седеше върху платнен стол на терасата на дома си в Грейт Нек, изпълнен с непознато дотогава приятно чувство на благосклонност и кротко доволство. Джерард беше шарил цяла сутрин наоколо, но Бруно бе останал напълно спокоен и любезен, беше се погрижил да поднесат обяд и на него, и на невзрачния му помощник. Джерард вече си бе отишъл, а той много се гордееше с държането си. Занапред не бива да допусне Джерард да го демобилизира като вчера, защото тогава човек се плаши и прави грешки. Естествено, Джерард беше глупакът. Ако вчера беше малко по-любезен, той може би щеше да му окаже съдействие. Съдействие ли? Бруно високо се изсмя. В какъв смисъл съдействие? На какво си играеше, самозалъгваше ли се?
Някакво гардже каканижеше над главата му: „Гаа-гаа-гаа!“, и само си отговаряше. Бруно навири глава. Майка му би разпознала гарджето. Отмести поглед към ръждивожълтата морава, измазания бял зид, напъпилия кучешки дрян. Този следобед природата особено го вълнуваше. Този следобед се бе получил чек за двадесет хиляди на името на майка му. В бъдеще щяха да са значително повече, когато ония от застрахователното престанеха да лаят и адвокатите се справеха с бюрократичните спънки. На обяд бе станало дума, съвсем бегло, за едно пътуване до Капри, но той бе сигурен, че ще заминат. Освен това довечера за първи път излизаха да вечерят в едно малко заведение, което обичаха много, встрани от магистралата, недалеч от Грейт Нек. Нищо чудно, дето по-рано природата не го бе вълнувала. Едва сега бе започнал да я забелязва — вече бе собственик на тревата и дърветата.
вернуться
4
Стиховете от Вейчъл Линдзи (1879–1931) са в превод на Владимир Левчев. — Б.р.
