Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Хей!
Гай стремително пресрещна с юмрук настъпващата брадичка и бялото видение рухна.
Втурна се към зида.
Наоколо се стелеше мрак. Едва не се блъсна в едно дръвче, прескочи нещо като канавка и продължи да тича. В този миг внезапно се озова проснат по лице върху земята, прикован от болката, която разтърсваше цялото му тяло. Трябваше да превъзмогне това необуздано треперене, трябваше да се изправи и да затича, пък и Бруно изобщо не му беше казал да върви натам… ала не можеше да се помръдне. Поемаш право на изток от Нюхоуп по тесния черен път (неосветен), южно от къщата, и продължаваш да се движиш, пресичаш две по-големи улици към Кълъмбия Стрийт и тръгваш на юг (надясно)… Към автобусната линия, която отвеждаше към друга железопътна гара. Лесно му беше на Бруно да пише проклетите си указания върху хартия. Мътните да го вземат! Знаеше къде се намира сега — на запад от къщата, в полето, което не влизаше в маршрута на нито един от сценариите! Погледна назад. Накъде ли беше север? Къде ли се е дянала уличната лампа? Навярно нямаше да успее да намери тесния път в мрака. Не можеше да се ориентира дали къщата е зад него или вляво. Някаква загадъчна болка пулсираше в дясната му ръка от китката до лакътя, толкова силна, че би трябвало да свети в тъмното.
Сякаш експлозията от пистолета го бе раздробила на късове, сякаш никога повече нямаше да може да събере достатъчно сили, ала това всъщност не го интересуваше. Спомни си как го удариха веднъж на футболен мач в училище — лежеше проснат по корем като сега, зашеметен от болка. Спомни си вечерята, да, вечерята, и грейката с топла вода, която майка му сложи в леглото при него, спомни си как ръцете й го докосваха, докато подпъхваше завивките под брадичката му. Треперещата му ръка се дереше до кръв о някакъв стърчащ остър камък. Прехапа устна и отново се унесе в мисли — несвързани като в сутрешна полудрямка. Знаеше, че в следния миг трябва да е на крака независимо от агонията, защото тук не беше в безопасност. Все още беше съвсем близо до къщата. Изведнъж ръцете и краката му се задвижиха под него, като от внезапното изпразване на заряд със статично електричество, и той отново тичаше през полето.
Странен звук го накара да спре — ниско мелодично стенание, което сякаш извираше отвсякъде.
Полицейски сирени, разбира се. А отначало ги бе помислил за самолет — какъв тъпак! Побягна нататък, убеден, че тича слепешката, но далеч от сирените, които в момента се чуваха отляво, а той трябва да свие наляво, за да излезе на тесния път. Сигурно вече бе доста далеч от дългия градински зид. Затича косо наляво, за да пресече магистралата, която положително бе натам — и тъкмо тогава осъзна, че сирените се приближаваха по пътя. Би трябвало да почака… Не можеше да чака. Продължи да тича успоредно с колите. В този миг кракът му се оплете в нещо и той отново падна, ругаейки. Беше се проснал с разперени ръце в нещо като канавка; подвита, дясната ръка стърчеше на брега. Влудяващото безсилие изби в горко ридание. Лявата му ръка висеше някак особено. Бе във вода до китката. Ще ми се намокри часовникът, мина му през ума. Ала колкото повече се мъчеше да я измъкне, сякаш толкова по-невъзможно бе да я помръдне. Двете сили — едната, която се стремеше да помести ръката, и другата, която й противодействуваше, бяха в такова пълно равновесие, че ръката дори не го болеше. Странно, но би могъл и да заспи сега. Ненадейно си помисли: полицията ще ме обгради, отново се изправи и затича.
Наблизо, вдясно, тържествуващо пропищя сирена, сякаш го бяха открили.
Отпред му се изпречи осветен четириъгълник и той свърна, за да го избегне. Прозорец. За малко да връхлети в някаква къща. Целият свят беше буден! А той трябваше да пресече пътя!
Полицейската кола го отмина на десет метра разстояние, фаровете проблеснаха в храстите. Отляво, някъде при къщата, изстена друга сирена и заглъхна напълно. Гай прекоси пътя приведен, малко след колата, и навлезе в по-плътна тъмнина. Вече нямаше значение къде беше тесният път, в тази посока се отдалечаваше от къщата. На юг има гора, не е осветено, там лесно ще се укриеш, ако не можеш да използуваш тесния път… В никакъв случай не се опитвай да се отървеш от лугера между моя дом и жп гарата. Пъхна ръка в джоба и напипа хладното късо оръжие през дупките на ръкавиците. Не си спомняше кога е върнал пистолета в джоба си. Ами ако го беше забравил върху синия килим?… Ами ако го беше изпуснал? И точно сега ли трябваше да мисли за това!
Беше се закачил за нещо и не можеше да се отскубне. Машинално заудря с юмруци — бяха просто храсти, клончета, трънаци, — ала продължи да се бори и да се мята, тъй като сирените го преследваха, а единствено насам бе спасението. Нахвърли се с всички сили срещу врага отпред, отстрани и дори отзад, а той се вкопчваше в него с хиляди остри ръчички, които така пукаха, че дори заглушаваха сирените. С радост се отдаде на борбата, наслаждавайки се на откритата честна схватка.