Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Като например, че престъпникът не е поел направо към града. Вървял е, общо взето, в тази посока. — С жест на селски бакалин, който посочва накъде е пътят, Джерард му показа, протягайки ръка. — Пресякъл е тамошната гора и сигурно доста се е поизмъчил. Намерихме ето това.

Бруно се изправи и огледа парченце от пурпурните ръкавици и друго парче тъмносин плат като балтона на Гай.

— Гледай ти! Сигурен ли си, че са на престъпника?

— Ами логично е. Едното е от балтон. Другото… от ръкавица навярно.

— Или от шал.

— Не, има шев. — Джерард забоде дебелия си луничав показалец в парченцето.

— Доста са елегантни.

— Дамски ръкавици. — Джерард вдигна очи и намигна.

Бруно се ухили развеселено, после съжали.

— Отначало го помислих за професионален убиец — каза Джерард с въздишка — Добре е познавал къщата. Но не допускам професионалист да си загуби ума и да се помъчи да премине гората точно оттам.

— Хмм — заинтригувано проточи Бруно.

— А очевидно е знаел по кой път да тръгне. Той е само на десет метра по-нататък.

— Откъде знаеш?

— Понеже цялата операция е била грижливо планирана, Чарлс. Счупената ключалка на черния вход, щайгата за бутилки до зида…

Бруно не каза нищо. Хърбърт беше съобщил на Джерард, че той, Бруно, е счупил ключалката. А навярно и това, че е оставил щайгата там.

— Пурпурни ръкавици! — Джерард се изкиска весело — досега не го беше чувал да се смее така. — Какво значение има цветът, щом не остават отпечатъци, а?

— Даа — съгласи се Бруно.

Джерард прекоси терасата и влезе вътре.

Бруно го последва след малко. Джерард тръгна към кухнята, а Бруно пое по стълбите. Метна тефтерчето върху леглото и се отправи по коридора. Обзе го странно чувство, когато зърна зеещата врата на бащината му стая, сякаш току-що осъзнаваше, че баща му е мъртъв. От зеещата врата ще да е — като измъкнала се риза, като паднала бариера; тя никога не би била оставена да зее, ако Капитана беше жив. Бруно се начумери, после отиде и бързо притвори вратата — да не вижда килима, по който бяха шарили краката на детективи, на Гай, писалището с изпразнената картотека и чековата книжка — разтворена, сякаш очакваше баща му да сложи подписа си. Внимателно открехна вратата към стаята на майка си. Тя лежеше на леглото, а розовото сатенирано одеяло беше дръпнато до брадичката й. Беше обърнала глава към средата на стаята, с отворени очи — не беше мигнала от съботната нощ.

— Не успя ли да поспиш, мамче?

— Не.

— Джерард пак дойде.

— Зная.

— Ако не искаш да те безпокоят, ще му кажа.

— Миличък, не ставай глупав.

Бруно приседна на леглото и се наведе към нея.