Лъвовете на Ал-Расан

Миранда се усмихваше, сякаш имаше пред себе си малко дете, което се учи да срича.

— Добре! И тъй като аз не искам да лягам с друг мъж?…

— Значи ще ме убиеш — въздъхна Родриго. — Миранда, знам всичко това. Ще ме развържеш ли?

Тя като че се позамисли, което беше добър знак, но накрая все пак отсече:

— Не. Още не. Така ми харесваш повече.

— Какво значи това? — попита той с тревога.

Тя се примъкна по-близо до него, огледа го преценяващо и хладнокръвно раздра ризата му. Очите му се разшириха. Миранда се занимаваше с връзките на панталоните му.

— Миранда — промълви той, едва поемайки си дъх. — Под гърба ми има камък.

— Така ли? — промърмори тя с престорена загриженост. — Не можем да допуснем такова нещо!

Но все пак бръкна и измъкна камъка, който се оказа смешно малък.

— Развържи ме, мила. По-добре ще е, ако съм свободен.

— Едва ли — каза неговата радост, неговото мъчение, светлината на дните му. — И така никак не е зле.

Вече беше приключила с неговите дрехи и сега сваляше своите.

— Разбираш ли защо? — усмихна се тя и плъзна поглед надолу по тялото му.

Смъкна черния си жакет. Отдолу нямаше нищо. Малките й гърди бяха гладки и твърди в светлината на факела.

— Разбираш ли? — повтори тя.

Естествено, че разбираше.

Няколко нейни движения го накараха да затвори очи и да се пренесе в някакво безвремие, където нито минутите, нито нещо друго имаше смисъл.

Факелът беше догорял, само това знаеше. Не се виждаше нищо, имаше само докосване. Устни и пръсти. Зъбите й на най-неочаквани места. Близкото, съвършено усещане за нейната женственост след толкова време.

— Да те пусна ли? — прошепна тя в ухото му.

— Недей — отвърна Родриго, без да отваря очи. По-късно, когато бялата луна беше поела надолу по небосклона, ярък лунен лъч се промъкна през една пролука и падна върху тях, Миранда лежеше върху него, с глава на гърдите му, с разпилени коси, които ги обгръщаха като наметало. Той чувстваше дъха й върху себе си и вдъхваше аромата й, опияняващ като чисто вино.

— Добре де — промълви тя, сякаш продължаваше прекъснат разговор. — Мисля, че един добър лекар ще ни е от полза.

— На мене със сигурност — заяви той разпалено.

Това я накара да се разсмее. Неусетно смехът й премина в плач. Той чувстваше как сълзите й капят на гърдите му.

— Две години са много време — промълви тя. — Родриго, кога съм била несправедлива към тебе?

— Не мисля, че ще бъдем разделени две години — отвърна той. — По една или друга причина.

Тя не отговори, а продължи да плаче безмълвно. Родриго се поколеба и най-сетне свали вдигнатите си ръце — беше ги освободил още в първите минути, след като го вързаха — за да я прегърне.