Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Ето, това е силно преживяване — промълви тя. — Истинско приключение в хижата на Васкес.
Тя надникна вътре и забеляза един гущер, но той се скри веднага. Някаква паяжина се закачи о челото й, сякаш искаше да я възпре. В бараката нямаше нищо-нищичко освен пръстения под, гниещите дървени стени и застоялия мирис на пръст, невиждала слънце. Но Моли тръпнеше от вълнение. „Вечер той е седял тук. А чуел ли е хайките да пъплят нагоре през гъстака, излитал е навън като дух и се е стопявал в мрака.“ Тя се загледа към долината, към Небесните пасбища. Овощните градини се очертаваха като тъмнозелени квадрати, нивите се жълтееха, а през бледовиолетовата далечина прозираха светлокафявите хълмове отвъд. Пътищата се виеха между фермите, избикаляха нивите, обхождаха големите дървета и отбягваха стръмните склонове. Омарата бе хвърлила булото си над цялата долина.
— Невероятно, фантастично! — шепнеше Моли. — И все пак това е истина, аз преживявам истинско приключение.
Откъм долината като въздишка на спящ човек долетя ветрец. „Денем той е гледал долината, както аз я гледам сега. Стоял е точно на това място и е наблюдавал пътищата долу. Носел е пурпурна жилетка, обшита със сърма, и панталони, които долу са се разширявали като войнишка тръба. Шпорите му са били обвити със сребърен ширит, за да не дрънкат. Понякога е забелязвал хайки да препускат по пътя долу. За негов късмет конниците са препускали, легнали върху шиите на конете, и не са вдигали поглед към хълмовете. Васкес се е смеел, но го е било и страх. Понякога е запявал. Песните са му били нежни и тъжни, защото е знаел, че няма да живее дълго.“
Моли седна на склона и подпря брада с ръце. До нея стоеше младият Васкес с весело лице и искрящи очи — лицето и очите на баща й, когато излизаше на прага и се провикваше: „Здравейте, деца!“ Нейното приключение не се различаваше от приключенията на баща й. Моли се отърси и стана. „Трябва да се върна към онова време и да премисля всичко отново.“
Късно следобед госпожа Уайтсайд изпрати Бил да търси Моли.
— Може да си е навехнала крак, знаеш ли? — каза тя.
Но точно когато Бил свърна от пътя към планинската пътека, Моли изскочи от нея.
— Рекохме да не си се загубила — посрещна я той. — Стигна ли до хижата?
— Да.
— То не е никаква хижа, нали? Най-обикновена дървена барака. Из околността има поне десетина такива. Но нямаш представа колко народ се мъкне да гледа тази. А най-смешното е, че никой не е сигурен дали Васкес изобщо е живял в нея.
— О, сигурна съм, че е живял.
— Защо мислиш така?
— Не зная.
Бил доби съвсем сериозен вид.
— Всички смятат Васкес за някакъв герой, а той си е бил крадец и нищо повече. Започнал е с кражби на овце и коне, за да стигне до обири на пощенските коли. И е убил няколко души. Според мене, Моли, трябва да приучваме хората да ненавиждат обирниците, а не да ги боготворят.
— Разбира се, Бил — каза тя с отегчение. — Ти си напълно прав. Но би ли млъкнал за малко? Изглежда съм се поуморила и ми е някак нервно.
Отърколи се година. Върбите пуснаха котенца, хълмовете отново се покриха с диви цветя. Цялата долина търсеше Моли, нуждаеше се от нея. Тя вече присъствуваше и на събранията на училищното настоятелство. А беше време, когато тези тайни, височайши заседания ставаха при закрити врата и бяха загадка и ужас за всички. След като я поканиха да участвува в събранията, които ставаха в дневната на Уайтсайд, Моли откри, че настоятелите обсъждаха реколтата, разказваха разни истории и пускаха в обращение невинни клюки.
Избран в началото на есента, през пролетта Бърт Мънро вече беше най-дейният член на настоятелството. Именно той стана инициаторът на танцовите забави в училището, той настояваше да се организират разни игри на пикниците. И дори предложи да се учредят награди за най-добрите ученици. Настоятелството все повече и повече разчиташе на него.
Една вечер Моли позакъсня да слезе долу. Както винаги, когато настоятелството се събираше, госпожа Уайтсайд седеше в трапезарията.
— Мисля да не влизам на събранието — каза Моли. — Нека веднъж се отпуснат. Понякога ми се струва, че ако ме няма, ще говорят за по-различни неща.