Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
И ни дума от Кмета.
Нито дума за това защо мен никой не ме търси, никой не ме закача. Човек би помислил, че трябва да съм сред първите арестувани, че трябва да ме разпитват отново и отново, че трябва отдавна да гния в някоя килия.
— Нищо не се случва — шепна си. — Нищичко.
И ни вест от Тод.
Затварям очи. Твърде изморена съм, за да мисля за каквото и да било. Всеки ден обмислям как мога да стигна до радиокулата, но сега войниците са буквално на всяка крачка, твърде много са, за да хвана принципа на смените им, стават все повече след всяка следваща бомба.
— Трябва да сторя нещо — казвам високо. — Трябва да сторя нещо или ще откача — засмивам се. — Ще откача и ще почна да си говоря самичка.
Смея се още малко, думите ми се виждам по-смешни, отколкото всъщност са.
А после някой почуква на прозореца ми.
Сядам рязко, а сърцето ми забива бясно.
— Госпожо Койл? — произнасям.
Сега ли? Сега ли трябва да реша?
Сега ли трябва да направя избор?
Могат ли да разчитат на мен?
(но този Шум, който чувам…?)
Заставам на колене върху леглото и дърпам пердето само колкото да надникна навън, очаквам да видя смръщеното й лице, пръстите, които потъркват челото…
Но отвън не стои тя.
Изобщо не е тя.
— Тод!
И аз отварям прозореца, и той се навежда напред, и Шумът му казва името ми, и аз обвивам ръце около него, и го издърпвам при мен в стаята, буквално го повдигам от земята, и го издърпвам през прозореца, и той също се покатерва, за да ми помогне, и двамата падаме в леглото ми, аз съм по гръб, а той ляга върху мен, и лицето ми е до неговото, и си спомням как пак лежахме така и в деня, когато скочихме под водопада, а Аарон ни преследваше, и аз го гледам право в очите.
И знам, че сме в безопасност.
— Тод.
На светло в стаята виждам, че очите му са насинени, по носа му има кръв, и казвам:
— Какво е станало? Ранен ли си? Аз мога…
Но той само казва:
— Ето те.
Не знам колко време минава, двамата просто лежим заедно, аз чувствам присъствието му, а той чувства моето присъствие, всеки съзнава, че другият е наистина тук, че е наистина жив, аз се усещам в пълна безопасност с него, чувствам тежестта на тялото му върху ми, грапавите му пръсти, които галят лицето ми, чувствам топлината му, миризмата му, праха по дрехите му, не си говорим, но Шумът му буквално ври, в него се вие вихрушка от сложни неща, спомени за това как ме е видял простреляна от Дейви Прентис, как е помислил, че умирам, колко мека и топла ме чувства под пръстите си, но най-напред, о да, най-напред, преди всичко друго, Шумът му казва Виола, Виола, Виола.
Това е Тод.
Мътните да го вземат, това е Тод.
И всичко е наред.
И тогава чувам стъпки в коридора.
Стъпки, които спират точно пред вратата на стаята ми.
Двамата обръщаме очи към вратата. Под нея се мярка сянка, краката на онзи, който е застанал от външната страна.
Чакам да чуя почукването.
Чакам да чуя заповедта да изхвърля Тод веднага.
Чакам скандала, който се каня да вдигна.
Но тогава стъпките се обръщат, отдалечават се и заглъхват.
— Кой беше това? — пита Тод.
— Госпожа Уайът отвръщам и сама чувам изненадата в гласа си.
— А после започнаха бомбите — довършвам. — Той ме повика при себе си само два пъти, да ме разпитва дали знам нещо, но аз не знаех, наистина не знаех нищо и това беше. Повече не ме е търсил. Това са ми всичките отношения с него, кълна се.
— С мен също почти не е говорил откак почнаха взривовете — отвръща Тод, но не вдига очи. — Толкова се тревожех, че ти участваш в поставянето им.
Виждам как мостът на Фарбранч се взривява в Шума му. Виждам как аз взривявам моста в спомена му.
— Не — отвръщам и мисля за бележката в джоба си. — Не съм аз.
Тод преглъща, после казва простичко и ясно:
— Да бягаме ли?
— Да — отвръщам, зарязвам Корин толкова бързо, че се изчервявам от срам, но да, трябва да бягаме, трябва да бягаме и да бягаме.
— Къде обаче? — пита той. — Има ли къде да отидем?
Отварям уста да му отговоря…
Но се поколебавам.
— Къде се крие Възражението? — пита той. — Можем ли да отидем при тях?
Забелязвам някакво напрежение в Шума му, някакво неодобрение, някаква неохота.