Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)
- Автор: Гиу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ростислав Петров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)». Краткое содержание книги:
Не всички жители на крайбрежието обаче го счетоха за законно и справедливо. На мнозина съвсем не им хареса, че трябва да се откажат от традициите, съществували от незапомнени времена.
Някои казваха, че монасите налитали като прелетни скакалци върху всяко изхвърлено от морето нещо и след тях не оставало нищо по брега. В тези изказвания имаше и истина, и завист. По правило монасите от Витскел изпълняваха работата си, без да бързат, стига да не ги припреше лошото време. Те можеха да работят спокойно и методично на светлината на деня, употребявайки в своя полза всичко, което намираха, а не само онези вещи, които изглеждаха най-ценни или които бяха най-лесни за извозване. Носеха в своя дом, в „Школата на живота“, всичко, което им попаднеше — разцепени дървении или оцелели парчета от обшивката и мачтите за оборудването на корабите, вълна за предачниците, семена за засяване или ръж и пшеница за продажба, кожи за кожарските работилници, пръти желязо за ковачниците, украшения и скъпоценности за изпращане в Рим. Намираха приложение на всичко. Също така обаче правеха и онова, с което никога не биха се занимавали местните жители — погребваха загиналите по християнски обичай.
Подобна експедиция можеше да продължи до десетина дни. Повечето от находките бяха превозвани с тежки каруци, теглени от бикове, и обратният път към Витскел отнемаше два пъти повече време от идването без товар към морето.
Брат Гилберт се отправяше винаги на тези пътувания и не само защото в тях можеше да използва огромната си сила, но и защото той претърсваше за кратко време, както и Арн, огромни разстояния край морския бряг. Когато обозът от „Школата на живота“ се добираше до пясъчния бряг, монасите издигаха там лагер, след което брат Гилберт и Арн се отправяха, всеки в различна посока, за да се изясни накъде е по-добре да се придвижват по-нататък. Брат Ги дьо Бретон, разбира се също бе с тях, защото никой в „Школата на живота“ не знаеше повече от него за морето, за опасностите и даровете му. Останалите монаси отиваха на брега поред, съгласно графика, съставен от отец Хенри. Почти всичките братя тръгваха с удоволствие на това пътешествие, защото работата на брега бе съвсем нова за тях, видът на морето бе прекрасен и бе така интересно да се наблюдава как Господ отнемаше с една ръка благото от мореплавателите, за да го дари с другата на своите служители.
Арн бе два пъти благодарен за това, че му позволяваха винаги да участва в тези пътувания. Той можеше да препуска с Шамсиин покрай безкрайния пясъчен бряг толкова бързо, колкото му се искаше, и особено там, където се разбиваше прибоят и пясъкът бе мокър и плътно отъпкан, така че жребецът имаше добра опора, широк изглед и можеше да лети свободно и леко напред. Галопът на коня бе толкова бърз, че движението на седлото нагоре и надолу почти не се усещаше. Това препускане се струваше на малкия ездач не обикновена езда, а мечта, превърнала се в действителност. Така Арн имаше възможността да прави онова, което искаше най-много. При това обаче той вършеше важна работа за благото на братята си, както и тогава, когато можеше да пее в църковния хор.
Веднъж обаче, през втората година от работата им, се случи нещо нечувано. Връщайки се у дома, обозът от „Школата на живота“ бе нападнат от разбойници в рядката борова гора, намираща се на една четвърт преход от морето. По-скоро това бяха отчаяни събирачи на отломки от корабите от някакво близко селище, които бяха изпили много пиво и бяха решили да накажат тлъстите монаси за това, че крадат благото, принадлежащо по право на хората край морето. Грабителите бяха въоръжени с няколко копия и мечове, а един от тях, яхнал ниско и яко северно конче, размахваше заплашително старинна бойна секира.
Тежките дъбови каруци с оковани с желязо колела спряха със скърцане. Монасите дори не се опитаха да избягат, а стояха, свели глави в молитва. Човекът със секирата насочи непохватно коня си към вървящия най-отпред брат Гилберт, зад който, малко отстрани, бе Арн. Момчето веднага последва примера на брат Гилберт, като нахлупи на главата си качулката и се обърна към Бог, въпреки че не знаеше съвсем точно за какво трябваше да Го моли сега. Тогава обаче човекът със секирата извика всички да се отдалечат от каруците, защото не били тези, на които принадлежали даровете на морето. Брат Гилберт мълчеше, потънал, както и преди, в молитва, което предизвикваше неувереност и злост у разбойника. Последният се разкрещя грубо, че молитвите нямало да им помогнат и всичко трябвало да бъде разтоварено незабавно от каруците.