Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Трябва да говоря за това с теб — каза Еди Уилърс, поглеждайки към работника от другата страна на масата. Не знам защо ми помага, но е така — просто да знам, че ме чуваш.

Беше късно и светлините на подземната столова бяха приглушени, но Еди Уилърс виждаше очите на работника да го гледат внимателно.

— Чувствам се така, сякаш не са останали хора или човешки език — каза Еди Уилърс. — Усещам, че ако се разкрещя по средата на улицата, никой няма да ме чуе… Не, не чувствам точно това, по-скоро усещам, че някой крещи по средата на улицата, но хората го подминават и до тях не достига нито звук, нито крясък. Ханк Риърдън, Кен Данагър или аз, и тримата го правим… Не виждаш ли, че някой трябваше да се изправи и да ги защити, но никой не го направи и няма как да го направи и занапред. Риърдън и Данагър бяха изправени на съд тази сутрин — за нелегална продажба на риърдънов метал. Делото е следващия месец. Бях там, в съдебната зала във Филаделфия, когато четяха обвинението. Риърдън беше съвсем спокоен — непрекъснато ми се струваше, че се усмихва, но не беше така. Данагър беше по-лошо от спокоен. Не каза и дума, просто седеше там, сякаш стаята беше празна… Вестниците твърдят, че и двамата трябва да бъдат хвърлени в затвора… Не… не треперя, добре съм, ще се оправя след миг… Ето защо не й казах и дума, страхувах се да не избухна и не исках да правя положението още по-трудно за нея, знам как се чувства… О, да, тя говори с мен за това, и не трепереше, но беше дори по-лошо — знаеш я онази вкочаненост, когато човек действа така, сякаш не изпитва нищо, и… Слушай, казвал ли съм ти някога, че те харесвам? Харесвам те много — заради начина, по който изглеждаш в момента. Чуваш ни. Разбираш… Какво каза тя ли? Беше странно: че не се страхува за Ханк Риърдън, а за Кен Данагър. Каза, че Риърдън ще има силата да го понесе, но Данагър — не. Не че ще му липсва сила, но ще откаже да го понесе. Тя… тя е сигурна, че Кен Данагър е следващият, който ще изчезне. Като Елис Уайът и всички други. Да се предаде и да изчезне… Защо? Ами тя смята, че това е свързано с повишаването на стреса, икономически и личен проблем. Щом тежестта от даден момент се стовари върху плещите на даден човек, точно той изчезва, като пречупена колона. Преди година най-лошото, което можеше да се случи на страната, беше да изгуби Елис Уайът. Него изгубихме. Оттогава, казва тя, сякаш центърът на гравитацията се върти лудо, като потъващ кораб извън контрол, върти се от индустрия на индустрия, от човек на човек. Когато изгубим един, някой друг става отчаяно необходим — и той е следващият, когото губим. Каква по-голяма катастрофа от това доставките на въглища за страната да се оставят в ръцете на хора като Бойл или Ларкин? И не е останал никой във въгледобивната индустрия, който да произвежда много, освен Кен Данагър. Така че според нея той сякаш е белязан, сякаш в момента е в светлината на прожектор и чака да го отрежат… На какво се смееш? Може да звучи абсурдно, но мисля, че е вярно… Какво? Ами да, естествено, че е умна жена! А според нея има и нещо друго. Човек трябва да достигне до определен стадий на ума — не яд или отчаяние, нещо много, много повече и от двете, преди да може да бъде отрязан. Тя не може да каже какво е това, но е знаела много преди пожара, че Елис Уайът е достигнал този стадий и нещо ще му се случи. Когато видя Кен Данагър в съдебната зала днес, каза, че е готов за унищожителя… Да, това бяха думите, които използва: готов е за унищожителя. Виждаш ли, тя не мисли, че това става случайно. Мисли, че зад всичко това има система, намерение, човек. Има унищожител, който броди из страната, който отрязва колоните една по една, за да рухне накрая цялата конструкция върху главите ни. Някакво безмилостно същество, движено от неразбираема цел… Тя казва, че няма да му позволи да грабне Кен Данагър. Продължава да повтаря, че трябва да спре Данагър, иска да говори с него, да го моли, да го убеждава, да съживи всичко, което може да изгуби, да го въоръжи срещу унищожителя, преди той да е дошъл. Отчаяно се стреми да се добере до Данагър първа. Той отказва да вижда когото и да е. Върнал се е в Питсбърг, при мините си. Но тя го намери по телефона, късно днес, и си уговори среща за утре следобед… Да, отива в Питсбърг утре… Да, страхува се за Данагър, ужасно се страхува… Не. Не знае нищо за унищожителя. Няма представа за самоличността му, няма доказателства за съществуването му — освен следата от разрушението. Но е сигурна, че съществува… Не, не може да отгатне целите му. Казва, че нищо на света не може да го оправдае. Има моменти, в които чувства, че иска да го намери повече от всеки друг на света, повече дори от изобретателя на двигателя. Казва, че ако намери унищожителя, ще го застреля веднага — готова е да даде живота си, ако може да отнеме първо неговия със собствената си ръка… Защото той е най-злото същество, което някога е съществувало, човекът, който източва мозъците на света… Предполагам, че той й идва твърде много от време на време, дори и на нея. Не мисля, че си позволява да мисли колко е уморена. Онзи ден дойдох на работа много рано и я намерих заспала на кушетката в кабинета й, а лампата на бюрото й още светеше. Била е там цяла нощ. Просто стоях и я гледах. Нямаше да я събудя, дори цялата проклета компания да рухнеше… Докато спеше ли? Ами изглеждаше като младо момиче. Изглеждаше така, сякаш ще се събуди в свят, където никой няма да я наранява, сякаш няма какво да крие или от какво да се страхува. Именно това беше ужасното — лишената от вина чистота на лицето й, докато тялото й беше свито от изтощение, легнала там, където беше рухнала. Изглеждаше — хей, защо ме питаш как изглежда, когато спи? Да, прав си, защо аз говоря за това. Не бива. Не знам какво ме накара да си помисля за тона… Не ми обръщай внимание. Ще се оправя утре. Предполагам, че просто съм потресен след съдебната зала. Продължавам да си мисля: ако хора като Риърдън и Данагър трябва да бъдат пратени и затвора, то в какъв свят работим и за какво? Не е ли останала никаква справедливост в света? Бях достатъчно глупав, за да го кажа на един репортер, когато напускахме съдебната зала, а той просто ми се изсмя и каза: „Че кой е Джон Голт?“ Кажи ми, какво става с нас? Не е ли останал и един справедлив човек? Няма ли кой да ги защити? Чуваш ли ме? Няма ли кой да ги защити?