Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Решението е твое — каза Алехандро на Адаир, който не бе проронил и дума. — Ако те задоволява, Дона и Тилде дадоха ясно да се разбере какво им е мнението…
— Не подлежи на гласуване — изръмжа той. — Никой от вас няма думата кой да се присъедини към домакинството ни. Всички вие продължавате да съществувате по моя воля.
Правилно ли го бях чула? Думите му се размазваха и сливаха в ума ми: „продължавате да съществувате по моя воля“.
Адаир се приближи до мен и прокара длан по потното ми чело.
— Виждаш ли изражението й, Алехандро? Знае, че умира, и се бори. Виждал съм същото изражение и на твоето лице, и на Тилде… винаги е едно и също.
Той обгърна бузите ми.
— Чуй ме, Ланор. Каня се да ти дам рядък дар. Разбираш ли? Ако не се намеся, ще умреш. Та ето каква е нашата сделка… Готов съм да те хвана, когато умираш, и да върна душата ти обратно на този свят. Но това означава, че ще ми принадлежиш вечно, и то не само тялом. Да притежавам тялото ти е нищо работа, мога го и сега. Но искам повече от теб. Искам огнения ти дух. Съгласна ли си? — попита той и се вгледа в очите ми за реакция.
— Приготви се — добави. Нямах представа за какво говори.
Наведе се по-близо, като свещеник, който се кани да чуе изповедта ми. Извади сребърна ампула, тънка като човката на колибри, и свали капачката, която приличаше на игла.
— Отвори си устата — нареди, но аз бях замръзнала от страх. — Отвори си устата — повтори той, — или ще ти разчекна челюстта.
Бях толкова объркана, че си помислих, че ми дава последно причастие — все пак бях от католическо семейство — но езикът ми веднага изтръпна, щом почувства най-отвратителния вкус на земята. Устата ми се напълни със слюнка и започнах да се гърча. Адаир затвори устата ми и задържа челюстта ми, като ме притисна към леглото, докато се разтърсвах от конвулсии. В устата ми нахлу кръв, горчива и кисела от отварата, която бе изсипал на езика ми.
Дали не ме беше отровил, за да ускори смъртта ми? Давех се от собствената си кръв, не чувствах нищо. С периферията на съзнанието си долових, че Адаир си мърмори нещо под носа думи, които не значеха нищо за мен. Но паниката бе овладяла цялото ми същество и беше прогонила логиката напълно. Не ме интересуваше какво става и защо прави това, бях в пълен шок.
Гърдите ми се стегнаха, болката и паниката се превърнаха в агония. Белите ми дробове вече не работеха, бяха като пробити мехове. Не можех да дишам. Сега вече знам, че сърцето ми беше спряло и не можеше да накара дробовете ми да работят. Мозъкът ми отказа. Умирах, не само аз. Ръцете ми инстинктивно се стрелнаха към корема и покриха малката подутина, която напоследък бе започнала ясно да личи.
Адаир замръзна и на лицето му се изписа прозрение.
— Боже мой, тя е бременна. Някой знаеше ли, че носи дете? — изрева той, извърна се и замахна към Алехандро. Тялото ми се изключваше орган по орган, душата ми бе ужасена и се чудеше накъде да отлети. И тогава всичко свърши.
Събудих се.
Разбира се, първото, което си помислих, беше, че това е било ужасен сън, че най-лошото от болестта ми е преминало и вече се възстановявам. Тези обяснения ме успокоиха, но не можех да отрека, че нещо страшно и необратимо се бе случило с мен. Съсредоточих се и в ума ми изплуваха размазани видения: как ме притискат към дюшека, как някой носи голям меден леген, пълен с гъста воняща кръв.
Събудих се в малкото си легло в бедняшката си стая, но там беше зловещо студено, огънят отдавна бе догорял. Пердетата върху единствения прозорец бяха спуснати, но в процепа между тях се виждаше парченце облачно небе. Беше притъмняло както винаги през есента в Нова Англия, но дори слабата светлина ми се струваше ярка и ослепителна и очите ме боляха от нея.
Гърлото ми гореше, все едно съм била принудена да пия киселина. Реших да потърся течаща вода, но когато седнах, стаята се завъртя и бях принудена веднага да си легна. Светлината, загубата на равновесие; бях изключително чувствителна към всичко, като инвалид, променен от дълга болест.
С изключение на парещото гърло и пламналата глава, останалите части от тялото ми бяха студени. Мускулите ми вече горяха. Движех се забавено, сякаш бях оставена дни наред да плувам в ледена вода. Нещо много важно се бе променило и нямаше нужда никой да ми казва какво е то: вече не носех детето. То беше изчезнало.