Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Трябваше ми половин час, за да изляза от стаята. Бавно свиквах да стоя права, след това да пристъпвам. Докато крачех с мъка по коридора към спалните на придворните, чувах съвсем ясно, с животинска острота, обичайните звуци от къщата: шепота на любовници в леглото; хъркането на главния иконом, който подремваше в склада за спално бельо; шума на водата от огромния казан, с която сигурно щеше да се приготви нечия вана.
Спрях пред вратата на Алехандро, олюлях се, но се овладях и се насилих да вляза, за да поискам обяснение за случилото се с мен и нероденото ми дете. Вдигнах ръка да почукам, но се спрях.
Каквото и да бе станало с мен, то беше сериозно и необратимо. Знаех кой има всички отговори и реших да отида право при извора: при този, който постави отрова върху езика ми, изрече магически думи и промени всичко. Този, който по всяка вероятност ми бе отнел и детето. Заради изгубеното си бебе трябваше да съм силна.
Обърнах се и тръгнах към края на коридора. Вдигнах ръка да почукам, но пак размислих. Няма да отида при Адаир като слугиня и да искам разрешение да говоря с него.
Вратата се отвори след едно бутване. Познавах стаята и навиците на обитателя й и отидох право при купчината възглавници, върху която спеше. Той лежеше под завивка от самур неподвижен като труп. Очите му бяха широко отворени и се взираха в тавана.
— Ти се върна при нас — каза. Беше по-скоро декларация, отколкото наблюдение. — Върна се сред живите.
Страхувах се от него. Не можех да си обясня какво бе сторил с мен и защо не бях избягала след поканата на Тилде да се кача във файтона, нито защо бях позволила всичко това да се случи.
Но моментът да застана лице в лице с него беше дошъл.
— Какво ми направи? И какво се случи с бебето ми?
Очите му се обърнаха към мен, бяха зли като на вълк.
— Умираше от инфекция и реших, че не искам да те оставя да си отидеш, все още не. А и ти не искаше да умреш. Познах по погледа ти. А що се отнася до бебето не знаехме, че си бременна. След като ти дадохме мирото, вече нищо не можеше да се направи за детето.
Очите ми се наляха със сълзи. След изгонването ми от Сейнт Андрю и оцеляването от адската инфекция все пак ми бяха взели бебето, и то по такъв глупав начин.
— Какво направи… Как ме спаси от смъртта? Каза, че не си лекар…
Той стана от леглото и си облече копринен халат. Хвана ме за китката и преди да се усетя какво се случва, ме изведе от стаята и ме бутна надолу по стълбите.
— Това, което се случи с теб, не може да се обясни. Може само да се покаже.
Помъкна ме към дъното на къщата. Когато се разминахме с Дона в коридора, Адаир му щракна с пръсти.
— Ела с нас.
Заведе ме в стаята зад кухнята, където имаше огромни казани, и които готвеха за гостите на празненствата. Там пазеха и други кухненски принадлежности: скари за риба с формата на риба; тави за торти; половин варел с вода, изтеглена от цистерната за домакински нужди. Водата блестеше, беше черна и студена.
Адаир ме бутна в ръцете на Дона и направи жест с глава към варела. Дона извъртя с досада очи и запретна ръкава на едната си ръка, а после сръчно като домакиня, която хваща пиле за семейната вечеря, ме сграбчи за шията и потопи главата ми във водата. Нямах време да се подготвя и веднага погълнах вода. От силата на хватката му ми стана ясно, че няма намерение да ме пусне. Оставаше ми само да се мятам и да се боря с надеждата, че ще съборя варела и той ще ме съжали. Защо Адаир ме спаси от инфекцията и треската, а сега се канеше да ме удави?
Той ми изкрещя. Чух гласа му през плискащата се вода, но не разбрах какво казва. Стори ми се, че мина доста време, но знаех, че това трябва да е илюзия. Казват, че заради паниката умиращите преживяват всяка от последните си секунди ясно и отчетливо. Но аз бях напълнила дробовете си с вода, със сигурност смъртта щеше да дойде всеки миг.
Стоях така във водата, притисната от ръката на Дона, вледенена от страх и студ, и чаках края си. Исках да отида при изгубеното си дете и след всичко, което ми се случи, да се откажа да се боря. Да получа покой.
Дона издърпа главата ми от варела и водата се стече по косата, лицето и раменете ми и се разля по пода. Той ме задържа, за да не падна.
— Е, какво ще кажеш? — попита Адаир.
— Ти току-що се опита да ме убиеш!