Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Гласът й зазвънтя като камбана, известяваща примката на палача, брадвата на екзекутора. Тонът й пищеше като крясъците на хора, чиито гласни струни биваха прорязвани от счупено стъкло.
И все пак някак си думите й бяха тихи и спокойни. Като смъртта, крадяща дъха на пеленаче в люлката му. Както я беше виждал да прави. Не само дъха, но и кръвта.
Както й беше помагал да прави.
Той се зачуди на счупените парчета от отдавна мъртвата му съвест, когато те прорязаха дроба му. Забиха се в мозъка му.
Той запищя от агонията, преди тя да завърши първото си изречение. А след това беше неспособен да издаде, какъвто й да било звук.
Той се строполи по лице на пода до изпадналата в безсъзнание фигура на генерала си.
— Станал си по-силен, Барабас, — припя тя с отровния си ритъм. — Последния път, когато те видях, се беше подмокрил дълго преди да формулирам някакви думи.
Той изви главата си на една страна, опитвайки се да я погледне в лицето, а студът във въздуха се усили. Вътрешностите му се преобърнаха от страх.
Би отправил молитва да не се изцапа, на кого се молеха тъмните лордове?
На богинята кучка пред него, разбира се. А тя не притежаваше нищо, подобно на милост или състрадание в себе си.
Стисна крака и се заслуша.
Тя се засмя. При звука на този смях живи същества умираха. Беше виждал това, също.
Малък кървав съсирек в мозъка му се пръсна, изстрелвайки кръв през носа му. Той лежеше неподвижно, докато тя се процеждаше надолу по лицето му в локва на пода под бузата му.
— Това ли ми предлагаш, лорд Барнс? И да, разбира се, че знам за твоите жалки опити да скриеш истинската си самоличност от тези овце.
Връхчетата на пръстите й и полата на копринената й рокля бяха всичко, което можеше да види. Беше облечена в бяло. Карикатурно, девствено бяло върху богинята на всички пороци. Точно заради това я забавляваше толкова много.
Беше му го казала веднъж. Когато го беше пречупила. Отново и отново.
Той се присви при спомена. Присви се, когато си припомни как в самия край я беше умолявал за болката. За унижението. Пълзеше за извратените перверзни.
Тя махна с ръка и го освободи. Внезапно способен да се движи, той се побоя да го направи. Беше запознат с игрите й.
— Стани, мой Барабас. Дочух от твоя покварен ум, че си спомняш нашите забавления с… копнеж. Да ти доставя отново наслада с моите играчки?
Той се изправи, борейки се да удържи треперенето, което заплашваше да завладее тялото му. Нейните играчки. Камшик със стоманени краища. Стоманени белезници, които бяха подходящи за много повече неща, отколкото само за ръце и крака.
Като я погледна храбро, той видя, че тя не се е променила. Дори нещо повече, беше по-красива, отколкото преди триста години, когато я беше видял за последно.
Когато я беше почувствал за последно. Почти умря от истинска смърт от това.
Копринените вълни на черната й като нощ коса милваха извивки на такова съвършенство, че можеха да докарат мъж от човешката раса до лудост и да накарат лигите му да потекат. Пронизващите й очи се втренчиха в него с черното на прокълнатата й душа, с червени искри в самия им център.
Сигурно беше в добро настроение. Може би той нямаше да умре.
Може би не този път.
— Страхуваш се да ми отговориш ли, лорд Барабас? — тя вля в думата сарказъм, достатъчно остър, за да смъкне плът от костите.
Той беше направил и това заедно с нея. Повече от нейните „играчки“.
— Аз… прости ми, милейди богиньо. Нямам думи пред твоята красота — изрече със запъване думите, знаейки, че с това ласкателство имаше шанс да я разсее. Тя беше олицетворение на Смъртта, но беше древна жена — смърт. Галантните думи привличаха вниманието й, така, както лъскавите неща, това на враната.
— Да. Да, красива съм, Барабас, — изперчи се тя. — И бях ограничена от проклятието на Посейдон да играя любимите си игрички твърде дълго. Но този ден и вчерашната вечер ми донесоха голяма радост, дете мое. Искаш ли да знаеш защо?
Въпреки че беше почти на три хиляди години, „детето“ беше прекалено изплашено, за да направи нещо повече, освен да кимне.
Тя го помилва по бузата с върха на пръста си, а кожата му започна да гори и съска веднага след нейното докосване. Той се пребори да не трепне.
— Самият млад принц развали проклятието на Посейдон. Той разкри съществуването на Атлантида на една от овцете и така разруши древното ограничение, наложено ми от онзи никаквец, Богът на моретата, — каза тя, а полата й се завъртя около нея със силата на гнева й.