Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Снишава глас.
— Всичко ми прости. Това не беше неохотната прошка на приятел, комуто си сторил неправда, а той презрително стоварва щедрия си дух върху теб. Никакви укори, никакви проповеди. Каза „прощавам ти“ и това беше всичко. Никога повече не спомена за Никомидия.
Да, голяма полза е имал, нали — отвръща жестокият глас в мен. В главата ми проблясва споменът за завития в бяло платно труп на масата. Подушвам миризмата на течността за балсамиране по пръстите ми. Изпитвам срам и това ми е неприятно.
— Прекарвахме дълги следобеди седнали на брега на Черно море и разговаряхме. Бях омаян от това как този човек ми прости, което бях сторил. Накрая изглеждаше очевидно. Когато Константин победи Лициний в Халкедон и Александър беше повикан обратно, бе невъзможно да отхвърля Христовата милост — или могъщество.
Той млъква.
— Знаеш ли какво написа Александър в една от книгите си? За да управляваме света, трябва да притежаваме съвършените достойнства на един, вместо слабостите на мнозина.
— За Константин ли говори?
— За Бог. Обаче онова, което е вярно за Бог, се отнася и за Неговото творение. Твърде дълго имахме прекалено много богове и императори и страдахме заради това. С Константин ние имаме един Бог, един владетел, една обединена империя. Без разделение, без омраза, без войни. Кой не би повярвал в това?
Това ме кара да повдигна вежди.
— Без войни? Знаеш ли, че докато разговаряме, Константин събира армията си за поход срещу Персия?
Ставам от лектиката, тласкан от гняв, който смятах, че съм овладял.
— Искаш ли да знаеш защо не се покръстих, докато всички — от императора до баняджията, го направиха?
Порфирий учтиво чака.
— Заради лицемерието. Проповядваш мир, прошка, вечен живот — и свършваш като Александър, проснат на маса със залепени клепачи.
Порфирий се засмива и не може да спре.
— Нима вярваш, че ти няма да свършиш по същия начин?
19.
Прищина, Косово — днес
Шаи Левин, главен патоанатом на отдел „Изчезнали лица и криминологични изследвания“, живееше срещу железопътните линии в една от наскоро боядисаните вили. Те се катереха по хълма срещу центъра, където живееха чуждите проконсули, издигнати над града, който управляваха. Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-хубави стават къщите, а посолствата — по-претенциозни. На самия връх на хълма, скътана зад гребена и скрита от очите на дипломатите, беше разположена истинската власт: база „Филм Сити“, щабквартирата на мироопазващата мисия на НАТО в непокорната провинция. Никой не можеше да сбърка йерархията.
Аби мина покрай дипломатическите коли, паркирани до бордюра, изкачи се по стъпалата и натисна звънеца. Надяваше се, че това е нужната врата. През юни беше идвала тук на прием с Майкъл, но спомените й бяха неясни.
Толкова рано в неделната сутрин улицата беше тиха: не играеха деца, нямаше движение. Ниски облаци се носеха над долината и правеха въздуха млечнобял. Аби беше прекарала нощта в хотел — един от онези, които не се посещаваха много от чужденците, прехапвайки устни всеки път, когато асансьорът, който минаваше до стаята й, започваше да се движи. Веднага щом реши, че времето е прилично, тя се измъкна от задната врата и тръгна нагоре по хълма.
— Да?
Шаи Левин стоеше на прага, облечен в бяла риза с разкопчана яка и навити ръкави, панталони с много джобове и бос. Кожата му беше мургава, косата къдрава, а нежните му черни очи не издаваха с нищо ужасите, на които всеки ден ставаше свидетел. Поведението му беше благо и учтиво, английският — с лек акцент. Сред служителите на международните помощни организации той беше легенда. Хората, които не знаеха какво друго да кажат, често го наричаха светец, при което той неизменно се усмихваше и посочваше, че е евреин. В течение на годините Аби го беше срещала десетина пъти на различни приеми в различни части на света, но се съмняваше, че е оставила у него трайно впечатление.