Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Да, да — бързо отговори печалната личност, — да. Повече, отколкото ония, дето ме виждат сега, биха допуснали. — Той млъкна за миг, а след това каза внезапно: — Минавало ли ви е някога през ума в утро като днешното, че ако човек се удави, би намерил щастие и покой?
— Опазил ме бог, не! — отвърна мистър Пикуик и се поотдръпна от перилата, защото изведнъж му се натрапи мисълта, че тоя печален човек би могъл, ей тъй за опит, да го прекатури от моста.
— Аз пък често съм си го мислил — рече печалният човек, без да обърне внимание на тази проява. — Тихата, хладна вода, струва ми се, шепти обещания за мир и покой. Един скок, водни пръски, кратка борба; за миг се образува въртоп, той бавно замира в леки бразди на повърхността; водата ви е погълнала навеки, навеки е свършено с житейските ви мъки и неволи. — Хлътналите очи на печалния човек блестяха неистово, докато говореше, но неговата възбуда бърже премина; той спокойно се извърна и поде: — Достатъчно, край на това. За друго исках да ви видя. Вие ме поканихте да прочета ония мои записки по-миналата вечер и ги изслушахте с голямо внимание.
— Да, да отвърна мистър Пикуик. — Аз действително намирам…
— Не ви питам за вашето мнение — прекъсна го печалния човек, — съвсем не ми е необходимо. Вие пътешествувате не само за удоволствие, но и с научна цел. Ако, да речем, ви поверя един любопитен ръкопис, любопитен не защото изглежда налудничав и неправдоподобен, а защото е страница от романтиката на истинския живот, бихте ли го предали на вашия клуб, тъй често споменаван във вашите разговори?
— Разбира се, стига да желаете — отвърна мистър Пикуик. — И той ще бъде съответно включен в протоколите.
— В такъв случай непременно ще ви го изпратя — рече печалният човек. — Вашият адрес?
Мистър Пикуик му съобщи вероятния им маршрут, печалният човек старателно го записа в някакъв омазнен бележник и устоявайки на настоятелната покана за закуска на мистър Пикуик, изпрати великия джентълмен до странноприемницата и бавно се отдалечи.
Мистър Пикуик свари тримата си последователи станали от сън — чакаха го да дойде, за да наченат закуската, вече готова и поднесена в много съблазнителен вид. Те седнаха на масата: и шунка на скара, яйца, чай, кафе и прочие захванаха да изчезват със скорост, явно свидетелствуваща както за отличното качество на храната, така и за охотата на потребителите й.
— А сега към Манър Фарм — рече мистър Пикуик, — но как да идем?
— Най-добре е да попитаме прислужника, а? — предложи мистър Тъпман и прислужникът биде надлежно повикан.
— Дингли Дел, господа — петнайсет мили, господа — селски път. Кабриолет, сър?
— Кабриолет няма да побере повече от двамина — забеляза мистър Пикуик.
— Вярно, сър. Извинете, сър. Много хубав кабриолет, с четири колелета, сър — място за двама отзад, едно отпред за джентълмена, който кара. О, извинете, сър, значи, побира само трима.
— Какво да правим? — рече мистър Снодграс.
— Може някой от господата да иска да язди, сър? — предложи прислужникът и погледна към мистър Уинкл. — Много добри коне за езда, сър. Хората на мистър Уордл ще ги върнат, кат идват в Рочестър, сър.
— Прекрасно — успокои се мистър Пикуик. — Уинкл, искате ли да яздите?
Мистър Уинкл таеше дълбоко, в най-скритите кътчета на собственото си сърце, доста голямо съмнение относно изкуството си на ездач; но тъй като в никой случай не желаеше другите дори да се усъмнят, той тутакси отвърна най-дръзновено:
— Разбира се, нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.
Мистър Уинкл бе вече предизвикал съдбата — за връщане назад не можеше да става и дума.
— Нека конете бъдат пред вратата в единадесет — разпореди се мистър Пикуик.
— Бъдете спокоен, сър — отвърна прислужникът.
Прислужникът се оттегли; закуската приключи; а пътниците се качиха в съответните си стаи — да вземат по една смяна дрехи за предстоящата си експедиция.
Мистър Пикуик бе завършил всичките си приготовления и надничаше през жалузите на столовата към минувачите по улицата, когато прислужникът влезе и доложи, че кабриолетът бил готов — съобщение, потвърдено от самото превозно средство, появило се незабавно пред гореспоменатите жалузи на столовата.
То, возилото, представляваше странен зелен сандък на четири колела с място за двама отзад и висока капра за един човек отпред. Теглеше се от огромен дорест кон, който се перчеше с прекрасното си телосложение. Недалеч стоеше коняр, хванал юздите на друг грамаден кон — очевидно близък сродник на животното, впрегнато в каручката, — оседлан за мистър Уинкл.