Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Гостът седеше, загледан в нея, и пушеше последната си цигара, а тя седеше с глава, наведена над плетивото, но да би видяла изражението му, колебанията й щяха да изчезнат и тя веднъж завинаги щеше да реши добър ли е този човек или лош. Когато вдигна очи, изражението вече го нямаше. Ръката му приглаждаше рунтавия мустак.
— Бих ли могъл да помоля да ми покажете къде ще спя, мадам?
— С най-голямо удоволствие, господине. Хей, съпруже! — Съпругът ще го заведе горе. Там вече имало друг пътник, който си легнал много рано, защото бил претрепан от пътя; но стаята била голяма, с две легла, а можела да побере цели двайсет. Стопанката на „Утринна зора“ весело обясни всичко това, подвиквайки от време на време: „Хей, съпруже!“, през страничната врата.
Съпругът отвърна най-сетне: „Тук съм, жено!“, и се появи с готварската си шапка, за да отведе странника по стръмната тясна стълба, а странникът помъкна нагоре наметката и торбата си и пожела на стопанката лека нощ, като същевременно изказа надеждата, че ще има удоволствието да я види сутринта. Стаята беше голяма, с под от дялани дъски, с неизмазани греди на тавана и с две легла на двете противоположни стени. Съпругът постави свещта на земята, погледна косо към госта, който се бе навел над торбата си, изръмжа нареждането: „Леглото вдясно!“, и го остави да почива. Стопанинът, все едно дали беше добър или лош физиономист, беше убеден, че гостът е грозен човек.
Гостът погледна презрително чистото грубо бельо, приготвено за него, и като седна на тръстиковия стол до леглото, измъкна парите от джоба си и започна да ги брои.
— Човек трябва да се храни — промърмори си той, — но кълна се в небето, утре ще трябва да ям за сметка на някой друг.
Както седеше замислено и несъзнателно претегляше монетите на своята длан, дълбокото дишане на странника в другото легло, което долиташе равномерно до слуха, привлече погледа му нататък. Човекът се бе завил топло и бе изтеглил белия чаршаф над главата си, тъй че само се чуваше, а не можеше да се види. По дълбокото равно дишане, което продължаваше, докато другият сваляше износените си обуща и гамаши, и не стихна, когато той съблече и палтото, и връзката си, възбуди най-сетне неговото любопитство и го подстори да хвърли поглед върху лицето на спящия.
И тъй будният странник се прокрадна по-близо и още по-близо, и съвсем близо до леглото на спящия странник, докато застана край самото легло. Но дори и тогава не успя да види лицето му, защото завивката бе метната над него. Под съпровода на равното дишане той протегна гладката си бяла ръка (тя изглеждаше тъй измамна, тази ръка, докато пропълзяваше навън!) към чаршафа и леко го повдигна.
— Кълна се в дявола! — прошепна той и бързо отстъпи. — Това е Кавалето!
Малкият италианец, разтревожен вероятно в съня си от потайното присъствие до леглото му, пресече равномерното си дишане и с една дълга и дълбока въздишка отвори очи. Отначало те все още спяха, макар и отворени. Той полежа известно време, загледан невиждащо в своя някогашен съзатворник, а после изведнаж, с вик на изненада и уплаха, скочи от леглото.
— Ш-т! Какво ти става? Тихо! Това съм аз. Ти ме знаеш! — просъска другият.
Но Джон Баптист, ококорен, мърморейки неразбрани възклицания и заклинания, отстъпи разтреперано към ъгъла, намъкна панталоните си, завърза ръкавите на палтото около шията и прояви съвсем очевидно желанието си да се измъкне през вратата, вместо да подновява познанството. Като видя това, старият му другар от затвора изтича до вратата и я затисна с рамене.
— Кавалето! Събуди се, момче! Разтъркай очи и ме погледни. Не, не името, с което ме наричаше — Лание, кажи Лание!
Джон Баптист, взрял се в него с облещени до изхвръкване очи, размаха няколко пъти показалеца на дясната ръка с привичния за италианците отрицателен жест, решен сякаш предварително да отхвърли всички предложения, които другият би му направил през целия негов живот.
— Кавалето! Подай ми ръка. Ти знаеш Лание, благородника. Стисни ръката на един благородник.
Подчинявайки се на този познат, снизходително-властен тон, Джон Баптист, все още олюляващ се, пристъпи и сложи ръка в дланта на своя повелител. Лание се засмя; и като я стисна, отблъсна я и я пусна.