Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Мъжът от имперския катер… той не се бе страхувал да върви по улиците. Беше се изправил срещу цяла тълпа поклонници. И не може да не е знаел в какво се забърква. Киска бе сигурна в това. Но въпреки това бе дошъл. Олег беше казал, че съобщението му трябва да бъде предадено на него; съобщение, което според стареца бе жизнено важно. Разбира се, той беше луд. Но Агайла… тя също бе изпратила Киска да го намери.
Ръката й намери сплескания свитък, притиснат в гърдите й. Това беше за него. Дали вече бе стигнал Твърдината? Би трябвало — но кой можеше да е сигурен в нощ като тази? Вратарят Лубен щеше да й каже, ако го бе направил. Може би дори щеше да я пусне. Ако изиграеше картите си както трябва.
Киска отвори вратата. Кучето отново изскимтя. Тя погледна през рамо и видя, че то все така стоеше свито на кравай на пода на нужника, като дори не искаше да подаде носа си отвъд прага. Махна му за сбогом и се насочи към един пряк път наблизо, който щеше да я изведе на Крепостния път.
Нощта бе станала неземно тиха. Дори стъпките и дъхът й звучаха оглушително. От време на време воят на Хрътка огласяше улиците и я караше да се свие уплашено. Но с изключение на тези ужасяващи моменти, всеки един от които можеше да й бъде последен, нощта бе тиха и неподвижна, сякаш бе скована в лед. Единствено луната помръдваше в небето, като проследи Киска със сребърното си око по пътя й към бреговата линия, където пясъкът отстъпваше на скалите и най-старите пристани свършваха с няколко прогнили вълнолома.
Тя се покатери на хлъзгавите камъни, събрани в основата на скалата. Солени пръски намокриха ризата й, а вълните под краката й ромоляха, неестествено приглушени. Подметките на сандалите й се захващаха добре за назъбените скали, но ръцете й се плъзгаха и се режеха на острите като ножове ръбове.
Скоро стигна най-голото място сред неравните камъни — животински брод, направен преди десетилетия, когато на острова още имаше кози. Отдавна забравената пътека бе напълно невидима за тези отгоре и отдолу. Според Киска това бе отговорът на мистерията с незабелязаното пристигане и заминаване на островните пирати.
Тя внимателно се катереше по мокрите зъбери, повечето от които не бяха по-широки от стъпалото й. Освен това, пътеката бе осеяна с трънливи храсти, които трябваше да заобикаля и прескача. Но тя знаеше пътя и с вързани очи, защото често бе минавала от тук през нощта. Пътеката извеждаше на любимото й място на острова — след къщата на Агайла, разбира се.
Мъглата се настани върху острова като саван. Заливът, който се намираше на около сто метра под краката й, лежеше завит в одеяло от пара. В южното небе проблясваха зелени и розови светлини, които й напомниха за легендата за Ездачите, които всяка зима излизали на повърхността, за да завличат моряци под водата. Киска си спомняше и историите за призраци и привидения, които обитавали Твърдината над нея. Дори тези скали можеха да се похвалят със свои собствени призраци — удавени моряци, приближили се твърде много до плитчините, измамени от нейните праотци, всичките измамници и пирати. Хората казваха, че всяка нощ призраците огласяли скалите с измъчените си стонове и се заканвали, че ще отмъстят на убийците си. Киска беше израснала с подобни истории, но не вярваше в нито една от тях. Не беше повярвала и в тази за обладаната от призраци Лунна сянка…
Когато протегната й ръка й подсказа, че бе достигнала падина в гранита, Киска без много да му мисли се хвърли в отвора, който тя добре знаеше, че бе точно пред нея. Загълта леден въздух, останала без дъх, но не само заради напрегнатото катерене. Дрехите й бяха прилепнали за тялото, тежки и влажни. Въздухът смърдеше на прогнил хумус и птичи изпражнения. Киска се облегна на една извита навътре стена, за да успокои дишането си. Пукнатината в скалата, където се бе мушнала, не можеше да се нарече пещера: беше по-скоро назъбен разрез в каменната гръд на острова, една никому неизвестна нащърбена цепнатина в скалата. Петата й отмести няколко камъчета, които изхрущяха под сандала й и се търкулнаха навътре по нацвъкания под. Киска се бе натъквала на пукнатини в тази скала, където нямаше под, а просто тънък каймак от тъмнина, отвъд който зейваше безкрая.
Беше си играла тук като дете. Това бе тайното й скривалище, въпреки че имаше чувството, че Агайла знаеше за него. Бе изследвала всеки един сантиметър от десетките цепнатини и галерии от тесни, вертикални разломи. И въпреки че островните легенди разказваха за тайни пещери и скрити съкровища от скъпоценности и злато, тя не бе открила нищо такова. Единствената награда за усилията й бяха прогнилите летви и късовете разядено от солта желязо, разпилени тук-там.