Тайният кръстоносен поход

Имамът започна молитва:

— О, господи, благослови Мохамед и семейството му, спътниците му, о, благородни и величав. О, господи, по-велик от всички, мир на пророците, изпрати благословия от бога на вселената.

Алтаир премести поглед от него към Дьо Сабле и стража му. Слънцето го заслепи и той вдигна поглед към стената зад тримата рицари. Движение ли беше забелязал? Може би. Сигурно имаше още тамплиери за подкрепление.

Погледна отново тримата рицари — Робер дьо Сабле, който бе застанал така, сякаш искаше всички да го огледат добре, удобна мишена. Изглеждаше дребен. А пък плащът изглеждаше твърде дълъг.

Не. Алтаир реши да отложи убийството, защото не можеше да пренебрегне инстинкта, който му нашепваше, че нещо не е наред. Започна да се отдръпва тъкмо когато гласът на имама се промени.

— Както знаете, този човек беше убит от асасин. Опитахме се да го проследим, но се оказа трудно. Тези същества се крият в сенките и бягат от всеки, който би се изправил честно и почтено пред тях.

Алтаир застина на място. Разбра, че капанът ще щракне всеки момент. Опита се да се промуши през тълпата по-бързо.

— Днес не е така — чу той гласа на имама, — защото изглежда, че един от тях е сред нас. Подиграва ни се с присъствието си и трябва да си плати.

Неочаквано тълпата около Алтаир се разтвори и образува кръг около него. Той се завъртя и видя гроба, който имамът сочеше — мястото, на което беше застанал той. Дьо Сабле и двамата стражи се втурнаха напред. Тълпата около него му се стори озверяла, хората запристъпваха напред, настръхнали, а на него не му оставаше път за бягство.

— Дръжте го. Изправете го пред съда господен — провикна се имамът.

Алтаир изтегли меча си с едно движение и освободи камата. Веднага си припомни думите на Учителя. Избери един.

Нямаше нужда. Опечалените може и да бяха смели, а Махд Адин обичан от всички, но никой не беше готов да пролива кръв, за да отмъсти за него. Тълпата, обзета от паника, се пръсна, опечалените се препъваха в робите си, докато бягаха, а Алтаир използва неочакваното объркване, за да хукне настрани и да разблъска тамплиерите. На първия му остана време колкото да забележи, че човек от тълпата не бяга, ами приближава към него и в този момент мечът на Алтаир прониза ризницата и хлътна в корема му, а мъжът се свлече на земята.

Алтаир забеляза, че врата в стената се отваря и от нея се изсипаха още тамплиери. Бяха поне петима. В същия миг отгоре се посипаха стрели, един рицар се изметна настрани и падна, от врата му щръкна стрела. Алтаир премести поглед към укрепленията на стената, където се бяха настанили лъконосците на тамплиерите. Този път очевидно имаше късмет, но едва ли можеше да разчита на същото следващия път.

Вторият от стражите се втурна напред и асасинът вдигна меча, преряза гърлото му и той рухна сред кървав фонтан. Обърна се към Дьо Сабле, който извади тежкия си меч и замахна с такава сила, че Алтаир политна назад и едва успя да отбие удара на противника си. Неочаквано се появиха подкрепленията и след миг той отбиваше ударите на още трима тамплиери, всички до един с шлемове, и откри, че е стъпил върху последния дом на Махд Адин. Нямаше време, за да се наслади на момента, защото отгоре се посипаха нови стрели и за негова радост втори рицар падна с писък. Останалите тамплиери се разпиляха, по-уплашени от своите лъконосци, отколкото от Алтаир. В този момент Дьо Сабле се разкрещя на стрелците да престанат да обстрелват своите хора.