Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Освен това е малко късно, не е ли така?
Мълчание. После заговори Хенри, но твърде тихо, за да разбера нещо.
— На теб не ти харесва? На теб? — каза Франсис. — Ами аз?
Той млъкна изведнъж, а когато заговори отново, беше твърде тихо, за да го чуя.
Безшумно се върнах в кухнята и сложих вода за чая. Няколко минути по-късно все още размишлявах над дочутото, когато отекнаха стъпки и Франсис влезе в кухнята, провря се покрай дъската за гладене и взе ръкавиците и шала си.
— Съжалявам, но ще тръгвам. Трябва да разтоваря колата и да почистя апартамента. Този мой братовчед го е обърнал с главата надолу. Май не е изхвърлял боклука, откакто е дошъл. Искам все пак да видя раната на главата ти.
Отмахнах косата от челото си и му показах мястото. Бяха ми извадили конците преди доста време и почти нищо не личеше.
Той се наведе напред, за да го разгледа през пенснето.
— Боже, сигурно съм сляп, нищо не виждам. Кога започваме учебните занятия? В сряда?
— Четвъртък, мисля.
— Ще се видим тогава — и той изчезна.
Сложих ризата си на закачалка и се върнах в спалнята, където започнах да прибирам нещата си. „Монмът хаус“ отваряше същия следобед, може би Хенри по-късно щеше да ме откара с куфарите.
Току-що бях свършил, когато Хенри ме извика от неговата част на апартамента.
— Ричард?
— Да?
— Ще дойдеш ли за минутка, моля те?
Отидох в стаята му. Седеше от едната страна на сгъваемото легло, ръкавите му бяха навити до лактите, а върху одеялото бе нареден пасианс. Косата му бе сресана на другата страна и се виждаше дългия белег по линията на косата — назъбен и набръчкан, с ивици светла плът, които преминаваха през него и достигаха до костта над веждата му.
Той ме погледна.
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се.
Пое си дълбоко дъх през ноздрите и бутна очилата си нагоре.
— Би ли се обадил на Бъни, за да го помолиш да дойде за малко тук?
Толкова се изненадах, че известно време не продумах нищо.
— Разбира се, добре. С удоволствие.
Хенри затвори очи и разтри слепоочията си с върховете на пръстите си. После примигна срещу мен.
— Благодаря ти.
— Няма за какво.
— Ако искаш да отнесеш някои от нещата си днес следобед, можеш да вземеш колата — каза той с равен тон.
Схванах намека.
— Разбира се.
Натоварих куфарите си в колата, откарах ги в Монмът, накарах охраната да отключи стаята ми и чак тогава се обадих на Бъни от телефона долу. Беше изминал повече от половин час от разговора ни с Хенри.
Глава четвърта
Мислех си, че когато близнаците се върнеха, когато отново започнехме редовния живот, когато се върнехме към Лидъл и Скот, и когато заедно преодолеехме няколко съчинения по гръцки, щяхме да възстановим приятната рутина от предишния семестър и всичко щеше да тръгне по старому. Грешах.
Чарлс и Камила писаха, че ще пристигнат в Хампдън с късния влак, около полунощ в неделя. В понеделник следобед, когато студентите започнаха да се прибират в „Монмът хаус“ със ските, уредбите и картонените си кутии, си помислих, че близнаците може да дойдат да ме видят, но те не го направиха. Във вторник никой от тях не ми се обади, нито пък Хенри, единствено Джулиан бе оставил любезна бележка в пощенската ми кутия, с която ме поздравяваше за началото на семестъра и ме молеше да преведа една ода на Пиндар за първия ни час.
В сряда отидох до кабинета на Джулиан, за да го помоля да подпише регистрационния ми картон. Стори ми се щастлив, че ме вижда.
— Изглеждаш добре — каза той, — но не толкова добре, колкото трябва. Хенри ме държеше в течение относно твоето възстановяване.
— Така ли?
— Мисля, че ранното му завръщане се е оказало голям късмет — продължи Джулиан, докато преглеждаше картона. — Аз също се изненадах да го видя. Дойде у дома право от летището, в разгара на снежната буря, посред нощ.
Това бе интересно.
— Остана ли при вас? — попитах.
— Да, само за няколко дни. Самият той се бе разболял в Италия.
— Какво му имаше?
— Хенри не е толкова силен, колкото изглежда. Очите му създават проблеми, страда от ужасни главоболия, понякога има трудности с… Не смятах, че е в добро здравословно състояние, за да пътува, но извади късмет, че не е останал, защото тогава нямаше да открие теб. Разкажи ми, как се озова в толкова отвратително място? Родителите ти нямаше ли да ти дадат пари или ти не пожела да ги помолиш?