Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— Не, с очния лекар. Затова се отбих — обърна се Хенри към мен. — Надявам се, че нямаш нищо против. Ще ми слагат капки в очите и няма да виждам добре, за да шофирам.
— Не, разбира се — отвърнах.
— Няма да се бавя. Няма нужда и да ме чакаш, просто ще ме закараш и после ще ме вземеш.
Бъни ни изпрати до колата, стъпките ни хрущяха в снега.
— Ах, Върмонт — вдиша дълбоко той и се удари по гърдите, като Оливър Дъглас в първата сцена от „Зелените поля“. — Няма нищо по-хубаво от свежия въздух. Та кога ще се върнеш, Хенри?
— Не зная — отговори той, подаде ми ключовете и застана до другата врата.
— Добре, искам да си поговорим с теб.
— Добре, Бъни, готово. Но сега наистина закъснявам.
— Тогава довечера?
— Щом искаш — каза Хенри, влезе в колата и затръшна вратата.
Щом влезе в колата, Хенри запали цигара и не продума нищо. Откакто се бе върнал от Италия, пушеше много, почти по кутия на ден, а това бе необичайно за него. Тръгнахме за града и едва когато отбих и спрях пред кабинета на очния лекар, той се отърси и ме погледна безизразно.
— Какво има?
— В колко да се върна, за да те взема?
Хенри погледна навън, към ниската сива сграда с надписа на входа „Очна клиника, Хампдън“.
— За Бога — възкликна той, изсумтя и после се разсмя горчиво. — Продължавай да караш.
Онази вечер си легнах рано, към единадесет часа. В дванадесет бях събуден от силно и настоятелно думкане по вратата. Изправих се в леглото и се ослушах, после станах, за да видя кой е.
В тъмния коридор срещнах Хенри, облечен с халат, наместваше очилата си. В едната си ръка държеше петромаксов фенер, който хвърляше дълги, странни сенки върху тесните стени. Сложи пръст на устните си, когато ме видя. Стояхме в коридора и слушахме. Светлината от лампата бе зловеща, ние стояхме по халати, сънени, неподвижни, а сенките играеха около нас. Почувствах се, сякаш се бях събудил от един сън, за да се озова в още по-невероятен — някакво изкривено военновременно бомбоубежище на несъзнателното.
Седяхме така доста дълго време, доста след като думкането бе спряло и бяхме чули отдалечаването на стъпките. Хенри ме погледна и минута-две не каза нищо.
— Вече всичко е наред — каза най-накрая и рязко се обърна. Фенерът се клатеше като луд, докато Хенри вървеше към стаята си. Изчаках още малко в тъмното, после се прибрах в стаята си и си легнах.
* * *
На следващия ден, около три следобед си гладех ризата в кухнята, когато някой отново зачука по вратата. Излязох в коридора и видях Хенри да стои пред вратата.
— Това звучи ли ти като Бъни? — попита той тихо.
— Не — отвърнах, чукането бе доста по-леко, Бъни винаги удряше, сякаш искаше да я разбие.
— Иди до страничния прозорец и виж дали ще можеш да разбереш кой е.
Приближих се до прозореца и внимателно надникнах, нямаше пердета и беше трудно човек да се доближи до прозореца, без да го видят. Предните прозорци бяха под необикновен ъгъл и единственото, което виждах, бе черно палто и копринен, развяван от вятъра, шал. Промъкнах се обратно през кухнята при Хенри.
— Не мога да видя добре, но може да е Франсис.
— А, него можеш да го пуснеш — каза Хенри, обърна се и се върна в своята част на къщата.
Отидох в антрето и отворих вратата. Франсис гледаше назад, през рамо, вероятно вече се канеше да си тръгва.
— Здравей — казах.
Той се обърна и ме видя.
— Здравей! — лицето му ми се стори доста по-слабо и изпито от последната ни среща. — Помислих, че няма никой. Ти как си?
— Добре.
— Доста зле изглеждаш.
— И ти не изглеждаш много добре — отвърнах през смях.
— Снощи пих прекалено много и сега имам болки в корема. Искам да видя тази огромна рана на главата ти. Ще ти остане ли белег?
Въведох го в кухнята и дръпнах встрани дъската за гладене, за да може да седне.
— Къде е Хенри? — попита той, докато си сваляше ръкавиците.
— Отзад.
Започна да развива шала си.
— Само ще отида да го поздравя и веднага се връщам — бързо каза той и се изниза.
Нямаше го доста време. Отегчих се и почти бях свършил с гладенето на ризата, когато изведнъж чух гласът на Франсис да се повишава с лека истерична нотка в него. Станах и отидох в спалнята, за да мога да чувам по-добре.
— … да си мисли? За Бога, той не е на себе си. Не можеш да твърдиш, че знаеш какво би…
Последва шепот, гласът на Хенри и отново гласът на Франсис, който достигна до мен.
— Не ми пука — разгорещено отвърна той. — Исусе, стореното-сторено. В града съм от два часа и вече… Не ми пука — каза Франсис в отговор на нов шепот от страна на Хенри.