Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Защо не излезеш навън тогава и да свършиш на бърза ръка? — обърна се боцманът към него.
Това предизвика вой от проклятия. Боцманът се видя обсипан от всякакъв вид упреци. Моряците, изглежда, се чувствуваха обидени от това, че не им бяха доставили на часа някаква лампа като с вълшебна пръчка. Хленчеха за светлинка, когато щеше да дойде моментът на потъването! И макар безсмислието на ругатните им да бе очевидно — тъй като никой не би могъл да се надява, че ще успее да стигне до помещението с лампите, което се намираше на кърмата — боцманът беше много силно обезпокоен. Той смяташе, че е непристойно от тяхна страна да мърморят така по негов адрес. И им го каза, но думите му бяха посрещнати с всеобщо неодобрение и оскърбления. И затова потърси убежище в сърдито мълчание. В същото време техният ропот, въздишки и мърморене много го тревожеха, но скоро му мина през ума, че шест лампи-глобуси висят в туиндека и че съвсем не би било несправедливо, ако кулите бъдат лишени от една от тях.
„Нан-Шан“ имаше един бункер за въглища, който се простираше от единия борд до другия, свързваше се посредством желязна врата с предния туиндек, тъй като понякога биваше използван за товари. Сега той бе празен и люкът му бе първият в този коридор. Следователно боцманът можеше да се вмъкне там, без въобще да излиза на палубата; но за голяма своя изненада той откри, че не е в състояние да убеди когото и да било да му помогне да отвори капака на люка. При все това се опита да го намери пипнешком, но един човек от екипажа, който лежеше на пътя му, отказа да се помръдне.
— Та аз само искам да ви намеря тая проклета лампа, за която ми плачете — увещаваше боцманът почти умолително.
Някой му викна да се маха и да си натика главата в чувал. Той съжаляваше, че не можа да разпознае гласа и че е толкова тъмно, та не може да го види, иначе, както каза, би му дал да разбере на този кучи син, пък каквото ще да става. Въпреки това бе решил да им покаже, че може да намери лампа дори ако трябва да загине за това.
При бурното люлеене на кораба всяко движение беше опасно. Само да лежи човек, вече му костваше достатъчно усилия. Той едва не си строши врата, като се спускаше в бункера. Падна на гърба си и се затъркаля безпомощно от единия край до другия в опасна близост с един тежък, железен прът — въглищарски лом вероятно, — оставен там долу от някого. Този предмет го нервираше, сякаш беше някакъв див звяр. Не можеше да го види, тъй като стените на бункера бяха покрити с въглищен прах и вътре беше непрогледно тъмно; но го чуваше да се плъзга, да дрънчи и да се блъска насам-натам, винаги в съседство с главата му. И като че ли вдигаше извънредно голям шум — издаваше тежки глухи удари, сякаш беше голям, колкото подпора на мост. Боцманът успя да забележи всичко това, докато се мяташе от десния до левия борд и обратно и докато драскаше отчаяно с нокти по гладките стени на бункера в опитите си да се задържи. Понеже люкът на туиндека не прилягаше съвсем добре, той забеляза на долния му край тънка ивица бледа светлина.
Бидейки моряк и все още енергичен мъж, на него не му беше необходим кой знае какъв късмет, за да се изправи отново на крака; късметът се състоеше в това, че при опитите си да се изправи, боцманът напипа железния лом и го хвана здраво. Инак би се страхувал, че може да му строши краката или най-малкото да го събори отново. Отначало застана неподвижен. Чувствуваше се несигурен в този мрак, който като че ли правеше движенията на кораба непознати, непредвидени и трудни да им се противодействува. За момент се почувствува така разколебан, че не посмя да мръдне, от страх да не би „всичко да започне отново“. Нямаше никакво намерение да бъде раздробен в този бункер.
Бе си ударил два пъти главата; и малко бе зашеметен. Сякаш все още ясно чуваше дрънченето и ударите на железния прът край ушите си, затова го стисна още по-силно, за да докаже на самия себе си, че го държи сигурно в ръка. Беше малко учуден от яснотата, с която тук долу можеше да чува как бурята беснее. В празното пространство на бункера нейният вой и рев като че ли придобиваха нещо от човешкия характер, от човешката ярост и болка — не бяха толкова необятни, но затова пък безкрайно остри. А имаше също така с всяко наклоняване и удари — тежки, глухи удари, сякаш някакъв обемист, близо петтонен предмет се търкаляше свободно в трюма. Но такъв предмет в товара нямаше. Нещо на палубата? Невъзможно. Или пък покрай бордовете? Не можеше да бъде.