Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Морето, загладено от някой по-силен порив на вятъра, отново се издигаше и заливаше двата края на „Нан-Шан“ със снежнобели приливи на пяна, която се разстилаше нашироко през перилата в тъмната нощ. И върху тази ослепителна покривка, разпростряна под черните облаци и изпускаща синкав блясък, капитан Макхуър можа да улови със съкрушен мимолетен поглед няколко съвсем малки черни като абанос петна, капаците на люковете, плътно затворените прозорчета на светлите люкове, главите на покритите лебедки, основата на някоя мачта. Това бе всичко, което той можа да види от своя кораб. Средната част на кораба с мостика, на който беше той и помощникът му, затворената щурманска рубка, където рулевият направляваше кораба, изпълнен със страх, че при по-силен удар би могъл да бъде отнесен през борда заедно с цялата рубка — тази средна част от кораба приличаше на скала край морски бряг, блъскана от прилива и отлива. Като изнесена навътре скала, около която водата вреше, заливаше я, блъскаше се в нея, мяташе се наоколо; като скала сред плискащите се крайбрежни вълни, за която корабокрушенците се хващат, преди да потънат — с тази разлика само, че тя се издигаше, потъваше, люлееше се продължително, без отдих и почивка; като скала, която като по чудо се е откъснала от брега и се е понесла залитаща по вълните.
Бурята ограбваше „Нан-Шан“ с някаква безсмислена, разрушителна ярост: платна, откъснати от въжетата, двойно усукани брезенти, отнесени от вятъра, всичко от мостика, пометено от водата, разкъсани калъфи, изкривени перила, разбити капаци на прозорци — а и две от лодките вече ги нямаше. Те бяха изчезнали, без някой да ги чуе и види, стопявайки се в гривата и прегръдката на вълните. Едва по-късно, когато при белезникавия блясък на друга висока вълна, заляла кораба, Джукс зърна два чифта висилки за спасителни лодки да се подават черни и голи от гъстия мрак, с развяващо се скъсано въже и подскачащ въз въздуха железен скрипец, той започна да си дава сметка за онова, което се бе случило на три ярда зад гърба му.
Проточи глава напред, търсейки пипнешком ухото на началника си. Устните му се допряха до него — голямо, месесто и съвсем мокро.
Извика с глас, изпълнен с тревога:
— Лодките ни… отиват вече, сър.
И пак чу този глас, неестествен и слаб, но с пронизваща сила на спокойствие сред страшния дисонанс от шумове, сякаш идващ от някакво далечно спокойно място отвъд черния безкрай на бурята; пак чу мъжки глас — нежния и неукротим звук, който може да предава безбройните нюанси на мисълта, да изразява решителност и воля, който ще произнесе уверените думи в онзи ден последен, когато небето ще се сгромоляса и ще се раздава справедливост; той пак го чу да се провиква към него сякаш отнякъде далеч, много далеч:
— Добре.
Джукс помисли, че не е успял да обясни достатъчно.
— Нашите лодки, лодките, казвам… лодките, сър. Две вече ги няма.
Същият глас, на една стъпка от него и въпреки това толкова далечен, изкрещя съвсем съзнателно:
— Нищо не може да се направи.
Капитан Макхуър не се бе обърнал нито веднъж, но Джукс долови още някои думи през вятъра:
— Какво може… очаква… когато се блъскаме да пробием през… такава… Все трябва… оставим нещо след… разбира се от само себе си.
Джукс продължи да слуша внимателно, за да чуе още нещо. Но нямаше нищо повече. Това бе всичко, което капитан Макхуър имаше да каже; и Джукс по-скоро си представяше, отколкото виждаше широкия дебел гръб пред себе си. Непроницаема тъмнина падна плътно върху призрачните отблясъци на морето. И Джукс бе обзет от смътното убеждение, че нищо не би могло да се направи.
Ако механизмът за управление на кораба не се повреди, ако огромните количества вода не смачкат палубата или не разбият някой от люковете, ако машините не откажат, ако би могло да се поддържа движението на „Нан-Шан“ срещу този ужасен вятър и ако не пропадне под някоя от тези страхотни вълни (Джукс съзираше от време на време с изпълнени от безпокойство очи само белите им гребени да се издигат високо над носа) — тогава имаше вероятност корабът да оцелее. Нещо като че ли се преобръщаше в душата на помощник-капитана, изтласквайки най-отгоре чувството, че „Нан-Шан“ е загубен.