Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
Това са онези моменти на бездействен героизъм, на какъвто дори свестни хора се поддават понякога. Мнозина капитани на кораби без съмнение могат да си спомнят подобен случай из своя опит, когато точно такъв транс на дяволски стоицизъм е обземал внезапно целия екипаж на кораба. Джукс обаче нямаше богат опит с хора или с бури. Той мислеше, че е спокоен, неумолимо спокоен; но в действителност бе смутен; не до степен на малодушие, а само доколкото един порядъчен мъж би си позволил това, без да изпита отвращение към самия себе си.
Това беше по-скоро едно наложено насила вцепеняване. То идва в резултат на продължителното силно напрежение от една буря; от постоянно увеличаващата се степен на нещастието; и после — телесната умора от самото усилие да останеш жив сред прекалената суматоха; пронизваща и натрапчива умора, която прониква дълбоко в гърдите на човека, за да гнети и съкруши сърцето му, това сърце, което е непоправимо и което пред всички блага на земята — дори пред самия живот — жадува за спокойствие.
Джукс бе зашеметен много повече, отколкото сам предполагаше. Той се държеше — целият мокър, целият измръзнал, с вдървени ръце и крака; и в момент на халюцинация от бързи видения (казват, че давещият се виждал целия си живот) пред него изплуваха всевъзможни спомени, които нямаха никаква връзка със сегашното му положение. Спомни си баща си например: достопочтен търговец, който при един неблагополучен прелом в работите си тихичко легна болен и веднага умря в състояние на пълно примирение. Джукс не си спомни за тези обстоятелства, разбира се, но оставяйки иначе безучастен, той сякаш видя съвсем ясно лицето на нещастния човек; една игра на карти, която бе играл, когато бе още почти момче, в залива Тейбъл на борда на някакъв кораб, който след това бе потънал с целия си екипаж; дебелите вежди на първия си капитан; и без всякакво вълнение си спомни за майка си — така, както преди години влизаше безшумно в нейната стая и я намираше там да седи с книга в ръка, за майка си, и тя мъртва сега, — решителна жена, останала в затруднено положение, която така енергично се бе заела с неговото възпитание.
Всичко това едва ли бе траяло по-дълго от секунда, може би не и толкова дори. Една тежка ръка бе паднала върху раменете му; гласът на капитан Макхуър произнасяше неговото име в ухото му.
— Джукс! Джукс!
Той долови тона на дълбоко безпокойство. Вятърът бе налетял с цялата си тежест върху кораба, мъчейки се да го затисне сред вълните, които съвсем го заливаха, сякаш бе потопен надълбоко пън; а увеличаващата се сила на грохота се носеше отдалеч чудовищно застрашителна. Високите вълни връхлитаха от тъмното с призрачната светлина на гребените си — светлината на морската пяна, която с яростен, кипящ, мътен проблясък показваше върху стройния корпус на кораба надвесването, сгромолясването и кипящото бясно разливане на всяка вълна. Нито за момент корабът не можеше да се отърси от водата; Джукс, вдървен, съзря в неговото движение лошия призрак на напълно безконтролно мятане по водата. Той повече не се бореше с разум. Това беше началото на края, и нотката на живо безпокойство в гласа на капитан Макхуър го отврати като проява на сляпо и пагубно безумие.
Магията на бурята бе завладяла Джукс. Той бе проникнат от нея, погълнат от нея; той бе скован от нея със суровостта на нямо вглъбение. Капитан Макхуър продължаваше упорито да крещи, но вятърът се вмъкваше между тях като плътен клин. Той висеше на врата на Джукс, тежък като воденичен камък, и внезапно главите им се чукнаха една в друга.
— Джукс! Мистър Джукс, чувате ли!
Той трябваше да отговори на този глас, който не искаше да бъде заглушен. Отговори по обичайния начин:
— Да, сър.
И тозчас сърцето му, разстроено от бурята, която поражда страстно желание за спокойствие, се разбунтува срещу тиранията на дисциплината и началничеството.
Капитан Макхуър държеше здраво главата на помощника си и я притискаше към тайнствено мълвящите си устни. Понякога Джукс го прекъсваше, предупреждавайки бързо: „Внимавайте, сър!“ Или капитан Макхуър изреваваше в ревностна подкана: „Дръж се здраво там!“ И цялата мрачна вселена сякаш се залюляваше заедно с кораба. Млъкнаха. Корабът все още плаваше. И капитан Макхуър поднови виковете си.
— … казва… всичките… измъкнали… Трябва да се види… какво става.
Когато стихията бе връхлетяла с пълна сила върху кораба, бе станало невъзможно да се стои повече на палубата му; и моряците, слисани и ужасени, бяха потърсили убежище в левия коридор под мостика. Той имаше врата назад към кърмата, която те бяха затворили; беше много тъмен, студен и потискащ. При всяко силно наклоняване на кораба всички заедно изстенваха в тъмнината и чуваха как тонове вода се леят наоколо, сякаш се мъчеха да стигнат до тях. Боцманът се беше опитал да ги понахока сърдито, но както по-късно се изрази, никога не бе имал работа с по-щури хора. Те се чувствуваха достатъчно удобно там, в безопасност, пък и не ги търсеха за никаква работа; и все пак само мърмореха и се оплакваха като болни деца. Най-сетне един от тях каза, че ако имало поне някаква светлинка да могат да си виждат носовете, нямало да бъде чак толкова лошо. Той каза, че пощурявал да лежи там в тъмното и да чака проклетата черупка да потъне.