Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
— Корабът… Това… Никога — все пак… за най-доброто.
Джукс се отказа да се напряга повече.
После гласът, сякаш бе единственото нещо, способно да устои на силата на бурята, като че ли започна да се усилва и да става по-устойчив при последните разпокъсани викове:
— Продължава да блъска… строителите… свестни хора… И да рискуваме… Раут… добър мъж.
Капитан Макхуър свали ръката си от раменете на Джукс и с това престана да съществува за своя помощник, толкова беше тъмно; след напрегнатото усилие на всеки мускул Джукс се отпусна целият. Ведно с терзаещата болка на върховно изпитание така много му се спеше, сякаш беше бит и измъчван до крайна изнемога. Вятърът сграбчи главата му и се опита да я изтръгне от раменете; дрехите му, пълни с вода, тежаха като олово, студени и със стичащи се по тях струйки, подобно на броня от топящ се лед; той затрепери — и тази тръпка продължи дълго; с ръце, стиснали здраво това, за което се държеше, той се остави да потъне бавно в дълбините на телесното страдание. Беше съсредоточил мислите си върху себе си някак безцелно и празно и когато нещо го побутна леко отзад в коленете, той, както се казва, цял подскочи от уплаха.
При внезапното си навеждане напред Джукс се блъсна в гърба на капитан Макхуър, който не се и помръдна; и тогава една ръка го сграбчи за бедрото. Настъпило бе затишие, някакво заплашително затишие на вятъра, бурята си поемаше дъх — и той почувствува, че го опипват грубо. Беше боцманът. Джукс разпозна тези ръце, толкова дебели и огромни, като че ли принадлежаха на човек от някаква нова порода.
Боцманът бе стигнал до мостика, пълзейки срещу вятъра, и бе усетил с темето си нозете на първия помощник. Веднага се сви и започна да изследва тялото на Джукс отдолу нагоре с благоразумни, извинителни опипвания, както подхождаше на подчинен.
Той беше грозен, дребен на ръст и начумерен моряк на петдесет години, силно окосмен, късокрак, с дълги ръце, приличащ на остаряла маймуна. Имаше огромна сила; в големите му непохватни лапи, издадени напред като кафяви боксови ръкавици в края на косматите ръце, най-тежките предмети биваха подмятани като играчки. Освен прошарената вълна на гърдите, заплашителните обноски и дрезгавия глас той не притежаваше нито един от класическите белези на хората от неговата категория. Добрият му нрав стигаше почти до глуповатост: всеки си правеше с него каквото иска; човек с лек и общителен характер, в него нямаше нито капка инициатива. Поради тези причини Джукс не го обичаше; но капитан Макхуър, за безкрайно неудоволствие на Джукс, изглежда, смяташе, че той е първокласен боцман.
Боцманът се изправи, хващайки се за дрехата на Джукс, позволил си тази свобода с най-голяма сдържаност и само дотолкова, доколкото това му се налагаше поради бурята.
— Какво има, боцмане, какво има? — извика Джукс подразнен. Какво ли би могъл да търси на мостика този загубен боцман? Тайфунът бе изнервил Джукс. Пресипналото мучене на другия, макар и неразбираемо, като че ли подсказваше състояние на живо задоволство. Не можеше да има никаква грешка. Старият глупак се радваше на нещо.
Другата ръка на боцмана бе напипала някакво друго тяло, защото с променен тон на гласа си той започна да пита:
— Вие ли сте, сър? Вие ли сте, сър?
Вятърът заглуши неговия вой.
— Да! — изкряска капитан Макхуър.
IV
Всичко, което боцманът в резултат на крайно изобилие от викове можа да обясни на капитан Макхуър, беше странната новина, че „Всички тия китайци в средната палуба са се измъкнали, сър“.
Откъм подветрената страна Джукс чуваше двамата да крещят на шест инча от лицето си, както в тиха нощ можете да чуете двама души на половин миля един от друг да разговарят през някоя нива. Той долови сърдитото „Какво? Какво?“ на капитан Макхуър и напрегнатия дрезгав глас на другия.
— Накуп… видях ги лично… Ужасна картина, сър… сметнах да… ви кажа.
Джукс остана безучастен, сякаш се чувствуваше освободен от отговорност поради силната буря, която правеше съвсем безполезна, дори самата мисъл за предприемане на нещо. Освен това още твърде млад той бе така погълнат от стремежа да запази сърцето си абсолютно калено срещу най-лошото, което можеше да дойде, че бе започнал да чувствува непреодолимо отвращение към всякакъв друг вид дейност. Не бе уплашен; знаеше това, защото, твърдо уверен, че никога няма да види следващия изгрев на слънцето, запази спокойствие в тази си увереност.