Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
„Свършено е с него“ — каза си той с изненадваща тревога, сякаш беше открил някакво неочаквано съдържание на тази си мисъл. Някое от тези неща неизбежно щеше да се случи. Нищо вече не можеше да бъде предотвратено и нищо не можеше да се поправи. Хората на борда бяха без значение, а и корабът не би могъл да издържи. Стихията надвишаваше всякакви възможности.
Джукс почувствува една ръка да се отпуска тежко върху раменете му; и на тази покана той отвърна с голяма взаимност, като прихвана капитана си през кръста.
Те стояха така, здраво прегърнати в тъмната нощ, подпирайки се един-друг срещу вятъра, опрели буза до буза и устните до ухото, като туловища на два кораба, свързани от носа до кърмата.
И Джукс чу гласа на началника си едва ли по-високо, отколкото преди, но по-близко; сякаш тръгнал срещу огромния напор на стихията, той се бе приближил, донасяйки със себе си някакво странно въздействие на спокойствие като чистия блясък на сияние.
— Знаете ли къде отидоха хората? — питаше той, енергичен и в същото време губещ се, преодолявайки силата на вятъра, и веднага изчезна.
Джукс не знаеше. Те всички бяха на мостика, когато истинската сила на бурята връхлетя върху кораба. Нямаше никаква представа къде са пропълзели. Сега не се виждаха никъде, въпреки че едва ли биха могли с нещо да помогнат. Джукс някак си се безпокоеше от желанието на капитана да разбере къде са хората.
— Трябват ли ви хора, сър? — извика той боязливо.
— Длъжен съм да ги зная — натърти капитан Макхуър. — Дръжте се здраво.
Те се държаха здраво един за друг. Един пристъп на необуздана ярост, един зъл порив на вятъра просто съвсем закова кораба; той само се люлееше бързо и леко като детска люлка в продължение на един страхотен момент на напрежение, докато всичкият въздух наоколо фучеше бясно покрай него, сякаш бягаше с грохот далеч от мрачните дълбини на земята.
Това ги задушаваше и със затворени очи те затегнаха още повече прегръдката си. Издигналият се в тъмното от силата на вятъра стълб вода се удари в кораба, пречупи се и се стовари от високо върху мостика с трясък и със смазваща тежест.
Един летящ къс от тази сгромолясваща се грамада вода, една пръска само ги обви във водовъртеж от краката до над главите, като пълнеше разярено ушите, устата и ноздрите им със солена вода. Изтласкваше нозете, увиваше се бързо около ръцете и после стремително откипя току под брадите им; отваряйки очи, те видяха натрупалата се пяна да се мята насам-натам сред онова, което изглеждаше като отломки от някакъв кораб. Той беше се поддал, сякаш бяха сломили съпротивата му. Техните тупкащи сърца също така не устояха пред страхотния удар; и изведнъж „Нан-Шан“ се изправи, за да продължи да се гмурка напред, сякаш се мъчеше да се измъкне изпод развалините.
В тъмното вълните като че ли налитаха от всички страни, за да го задържат там, където можеше да загине. Имаше злоба в начина, по който те се отнасяха към него, и жестокост в ударите, които му нанасяха. Той беше като живо същество, хвърлено на гнева на тълпата: блъскан ужасно, удрян, повдиган нагоре, хвърлян отново долу, тъпкан. Капитан Макхуър и Джукс се държаха един за друг, оглушени от шума, със запушени от вятъра уста; и голямото физическо възбуждение, което кипеше около телата им, донесе като необуздана проява на страст дълбоко безпокойство в техните души. Един от онези диви и страшни писъци, които понякога се чуват да преминават тайнствено над главите през постоянния грохот на бурята, връхлетя, сякаш носен на криле, върху кораба и Джукс се опита да го надвика:
— Ще преживее ли корабът всичко това?
Викът се беше изтръгнал от самите му гърди. Той беше непреднамерен като мисъл, която внезапно се ражда в главата, затова самият Джукс не чу нищо от него. Всичко бе веднага потушено — мисъл, намерение, усилие — и неуловимото трептене от неговия крясък се сля с бурните вълни на въздуха.
Той не очакваше никакъв отговор. Абсолютно никакъв. Защото наистина какъв отговор би могло да му се даде. Но след малко помощник-капитанът чу с удивление слабия и упорит глас в ухото си, невръстно слабия звук, останал непобеден в гигантския шум:
— Може би.
Това беше някакъв глух вик, по-трудно уловим от шепот. И ето че гласът се върна отново, полузадушен от страхотния трясък, като кораб, който се бори срещу вълните в океана.
— Да се надяваме! — провикна се той, слаб, самотен и невъзмутим, чужд на представите за надежда или страх; и после протрептя в несвързани думи: