Забравената градина

Нел отново погледна към къщата и опита да си представи Елайза като малка. Родена разказвачка на истории, която ужасява по-малките деца с измислиците си.

— Липсваше ни, когато я отмъкнаха — тъжно поклати глава старицата.

— Човек би допуснал, че ще се радвате, понеже няма повече да ви плаши.

— Нищо подобно — възрази старицата, мърдайки устни така, сякаш дъвчеше венците си. — Всяко дете на света обича да му изкарват акъла от страх от време на време. — Заби върха на бастуна си на едно място с натрошена мазилка на стълбите и погледна Нел с присвити очи. — Ама онова момиче също изживя голям ужас, по-голям, отколкото в измислените й истории. Един ден изгуби брат си в мъглата. Собствените й истории бяха нищо в сравнение с онова, което се случи с момчето. Големият черен кон премаза сърцето му — поклати глава тя. — След това момичето не беше същото. Малко мръдна, ако питате мен, отряза си косата и започна да носи панталони, ако не ме лъже паметта!

Нел усети прилив на вълнение. Това сведение беше ново.

Старицата се прокашля, извади кърпичка и се изхрачи в нея. Продължи, все едно нищо не се е случило:

— Носеше се слух, че са я отвели в приюта за бедни.

— Не е било така — възрази Нел. — Изпратили са я да живее с едно семейство в Корнуол.

— Корнуол. — Някъде отвътре писна чайник. — Е, това е хубаво, нали?

— Сигурно.

— Ами добре, време е за чай — кимна старицата към кухнята си. Заяви го толкова делово, че за един кратък миг Нел си мислеше, че ще бъде поканена вътре, нагостена с чай и с още много други истории за Елайза Мейкпийс. Но когато вратата започна да се затваря между Нел и старицата, илюзията се разсея.

— Почакайте! — повика я Нел и протегна ръка да възпре вратата.

Старицата задържа вратата открехната, а чайникът вътре продължи да пищи.

Нел извади лист от чантата си и написа нещо.

— Нали ще ми звъннете, ако се сетите още нещо за Елайза Мейкпийс, каквото и да е? Ще ви напиша адреса и телефона на хотела, в който съм отседнала.

Старицата изви едната си побеляла вежда. Изгледа Нел, сякаш я преценяваше, после взе листчето. Гласът й прозвуча различно, когато отново заговори:

— Ще ви се обадя, ако се сетя нещо.

— Благодаря ви, госпожо…

— Суиндъл — довърши старицата. — Госпожица Хариет Суиндъл. Така и не срещнах мъж, на когото да позволя да ме направи своя.

Нел понечи да махне за довиждане, но вратата на старата госпожица Суиндъл вече беше затворена. Когато чайникът най-сетне престана да врещи вътре, Нел погледна часовника си. Ако побързаше, все още можеше да успее да стигне до галерия „Тейт“. Там щеше да види портрета на Елайза, нарисуван от Натаниъл Уокър и озаглавен „Писателката“. Извади малката туристическа карта на Лондон от чантата си и плъзна пръст нагоре по течението на реката, докато откри Милбанк. Хвърли последен поглед към Батърси Чърч Роуд и потегли, докато един червен лондонски автобус избоботи покрай викторианските къщи, приютили детството на Елайза.