Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Есенното слънце се беше показало от скривалището си и пръскаше сребристи петънца по реката. Темза. Колко много неща бе видяла тази река: безброй животи, прекарани по нейните брегове, неизмеримо много смърт. Тъкмо от тази река преди много години бе потеглил онзи кораб с Нел на борда и я бе отвел далеч от познатия й живот към едно несигурно бъдеще. Бъдеще, което вече беше минало — един приключил живот. Ала въпреки това имаше значение — имаше значение за Нел, а сега имаше значение и за Касандра. Тази загадка беше нейното наследство. Нещо повече: беше нейната отговорност.
18
Лондон, 1975 г.
Нел наклони глава, за да вижда по-добре. Надявала се бе, като зърне къщата, в която е живяла Елайза, някак да я разпознае, инстинктивно да усети, че мястото е важно за миналото й, но не стана така. Къщата на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и пет й беше напълно непозната. Беше съвсем обикновена и изглеждаше като всяка друга къща в квартала — триетажна, с вертикално плъзгащи се прозорци, тънки улуци, които се виеха нагоре по грапавите тухлени стени, потъмнели от годините и атмосферните условия. Отвън изглеждаше, сякаш част от покрива е зазидан, за да се създаде допълнително място, но трудно можеше да се прецени дали е така, без да се види отвътре.
Улицата минаваше успоредно на Темза. Мръсната пресечка с отпадъци в канавките и сополиви деца, играещи на тротоара, не приличаше на място, където е отраснала авторка на вълшебни приказки. Разбира се, това бяха глупави и романтични схващания, но когато Нел си представяше Елайза, мислите й населяваха образи от градините на Кензингтън на Дж. М. Бари4 и магическото очарование на Оксфорд на Луис Карол5.
Само че този адрес беше вписан в книгата, която тя беше купила от господин Снелгроув. В тази къща е била родена Елайза Мейкпийс и тук е прекарала ранните си години.
Нел се приближи. В къщата като че ли нямаше никакво движение, затова тя дръзна да се долепи до предния прозорец. Неголяма стая, тухлена камина и сбутана кухничка. Тясно стълбище, залепено до стената при вратата.
Нел отстъпи назад и едва не се спъна в някаква саксия с мъртво растение.
Нечие лице на прозореца на съседната къща я накара да подскочи — бледо лице, обрамчено от ситно накъдрена коса. Нел примигна, а когато отново отвори очи, лицето го нямаше. Привидение? Примигна отново. Не вярваше в привидения, поне не в такива, които изчезват внезапно.
И наистина вратата на къщата на Батърси Чърч Роуд номер трийсет и седем се отвори със замах. На прага застана миниатюрна женица, едва около метър и трийсет, с тънички крачета и бастун. От издута бенка отляво на брадичката й стърчеше дълъг бял косъм.
— К’ва си ти, момиче? — попита жената с неясен кокни акцент.
Бяха минали най-малко четирийсет години, откакто й бяха казвали „момиче“.
— Нел Андрюс — представи се Нел и отстъпи от спаруженото растение. — Просто минавам. Разглеждам. Опитвам се да… — Тя протегна ръка. — Австралийка съм.
— Австралийка ли? — зачуди се жената и бледите й устни се разтеглиха в беззъба усмивка. — Ами така кажи. Мъжът на племенницата ми е австралиец. Живеят в Сидни, може да ги познаваш. Дезмънд и Нанси Паркър.
— Боя се, че не — отвърна Нел. Благоразположеното изражение на старата жена започна да се вкисва. — Не живея в Сидни.
— А, така ли… — рече тя скептично. — Може да ги срещнеш, ако отидеш там.
— Дезмънд и Нанси, ще запомня.
— Той се прибира много късно.
Нел се намръщи. За съпруга на племенницата й в Австралия ли ставаше дума?
— Съседът ми. Много е тих. — Жената снижи глас до сценичен шепот. — Много е нацупен, ама е работяга. — Поклати глава. — Представи си само, африканец да живее тук, на номер трийсет и пет. Не съм предполагала, че ще доживея да го видя. Мама щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че вкъщи живеят черни.
Интересът на Нел се изостри.
— Майка ви също ли е живяла тук?
— Ами че да — отговори гордо старицата. — Родена съм тук, в тази къща, ако искаш да знаеш.
— Родена сте тук ли? — изви вежди Нел. Не бяха много хората, които можеха да се похвалят, че цял живот са живели на една и съща улица. — Кога беше това, преди шейсет, седемдесет години?
— Почти седемдесет и осем, да ти кажа. — Старицата издаде напред брадичка и слънцето освети белия й косъм. — Нито ден по-малко.
— Седемдесет и осем години — бавно рече Нел. — И през цялото време живеете тук. От… — бързо пресметна тя… — от 1897 година?