Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
* * *
Да, портретът „Писателката“ наистина висеше на стената в галерията. Точно каквато си я спомняше Нел. Дебела плитка, преметната през едното рамо, къдрава бяла яка, закопчана до брадичката, така че да скрива тънката й шия, шапка на главата. Съвсем различна от шапките, които обикновено носят дамите от Едуардовата епоха. Силуетът й беше по-мъжествен, ъгълът, на който бе килната — малко по-дързък, а личността, която я носеше, като че ли нямаше значение, макар че Нел не беше сигурна как точно е узнала това. Затвори очи. Ако се понапрегнеше, можеше дори да си спомни гласа. Понякога навестяваше съзнанието й — сребрист глас, преливащ от загадъчност и тайнственост, — но винаги се изплъзваше, преди тя да смогне да притисне спомена, да го присвои, за да може да го командва и да си го припомня.
Зад нея минаваха хора и Нел отново отвори очи. „Писателката“ отново застана пред очите й в рамката си и Нел пристъпи по-наблизо. Портретът беше необикновен. Първо, беше скица с въглен, по-скоро ескиз, отколкото портрет. Композицията също интригуваше. Жената не беше с лице към художника, а беше изобразена, сякаш се отдалечава, сякаш е погледнала назад едва в последния момент и е застинала така. Имаше нещо приковаващо вниманието в големите й очи, в леко раздалечените й устни, сякаш се канеше да продума, но се долавяше и нещо неловко — отсъствието дори на следа от усмивка, сякаш жената е била изненадана. Наблюдавана. Уловена неподготвена.
Само да можеше да говориш, помисли си Нел, вероятно щеше да ми кажеш коя съм и защо съм била заедно с теб. Защо заедно сме се качили на кораба, но ти не се върна да ме вземеш.
Нел усети как разочарованието тегне върху плещите й, макар да не беше съвсем сигурна какви точно откровения си е въобразявала, че ще изтръгне от портрета на Елайза. После се поправи — не си въобразяваше, надяваше се. Цялото дирене се основаваше на надеждата. Светът беше невъобразимо голям и не беше никак лесно да откриеш човек, изчезнал преди шейсет години, дори ако този човек си самият ти.
Залата започваше да се изпразва и Нел се оказа заобиколена отвсякъде с погледите на отдавна починалите. Всички я наблюдаваха по онзи странен и тежък начин, присъщ на хората от портретите: с неизменно бдителни очи, които следваха зрителя навсякъде из залата. Тя потръпна и облече палтото си.
Другият портрет привлече вниманието й, когато вече беше стигнала почти до вратата. Когато погледът й попадна на тъмнокосата жена с бледа кожа и плътни червени устни, Нел тутакси разбра коя е тя. Хиляди откъслеци от отдавна забравени спомени се съчетаха само за миг, увереността нахлу във всяка нейна клетка. Не защото името, отпечатано под портрета, й беше познато. Роуз Елизабет Монтраше — думите не й говореха почти нищо. Беше нещо едновременно повече и по-малко. Устните на Нел затрепериха и нещо силно я пристегна дълбоко в гърдите. Трудно дишаше.
— Мама — прошепна тя и се почувства неловко, едновременно въодушевена и уязвима.
* * *
Слава богу, че Централната справочна библиотека работеше до късно, защото Нел не би могла да издържи до сутринта. Най-сетне бе научила името на майка си — Роуз Елизабет Монтраше. По-късно си припомняше онзи миг в галерия „Тейт“ като своеобразно раждане. Светкавично, най-неочаквано и непосредствено, тя бе станала нечие дете, беше узнала името на майка си. Повтаряше думите отново и отново, докато се носеше по тъмните улици.
Не за пръв път ги чуваше. В книгата с биографията на Елайза, която беше купила от господин Снелгроув, се споменаваше семейство Монтраше. Вуйчо на Елайза, дребен аристократ, притежаваше великолепно имение в Корнуол — „Блакхърст“, където била изпратена Елайза след смъртта на майка си. Тази връзка търсеше Нел — връзката между Писателката от спомените на Нел и лицето, което бе разпознала като лицето на майка си.
Служителката в библиотеката помнеше Нел от предишния ден, когато бе отишла да търси сведения за Елайза.
— Открихте ли господин Снелгроув? — попита тя с усмивка.
— Да — отвърна Нел, останала почти без дъх.
— И сте оцелели след срещата.
— Той ми продаде една книга и много ми помогна.
— Такъв си е нашият господин Снелгроув, винаги успява да продаде нещо — поклати тя глава сърдечно.
— Дали ще можете да ми помогнете отново? — поде Нел. — Търся информация за една жена.
Библиотекарката примигна.
— Ще ми е нужно малко повече време.
— Разбира се. Жената е родена някъде в края на деветнайсети век.
— И тя ли е писателка?
— Не, поне аз не мисля така. — Нел въздъхна и се помъчи да събере мислите си. — Казвала се е Роуз Монтраше и е била от някакво аристократично семейство. Чудех се дали няма да открием нещо за нея в един от онези справочници с родословни подробности.