Разкритието на древния ръкопис

Трябваше да се боря. Трябваше да се гмурна дълбоко в езерото ми и да направя това, което правех най-добре – да се втурна в посока някъде напред, независимо колко лоши ставаха нещата. Но докато се взирах в съвършеното му копие, не можах да изкопая достатъчно енергия, за да отпъдя миража. Още не.

Имаше по-лоши начини да бъда измъчвана, отколкото с видението за Джерико Баронс гол.

Щях да потърся центъра си на шийте зрящ след минута. Или десет. Облегнах се назад върху камината с лека усмивка и си мислех: „Давай!“.

Илюзията за Баронс се вдигна и се изправи.

Боже, беше красив! Огледах го от горе до долу. Книгата беше свършила учудващо точна работа, чак до по-щедрите му атрибути.

Но беше направила татуировките му грешно. Познавах всеки сантиметър от тялото му. Последния път, когато видях Джерико Баронс гол, той беше покрит с червени и черни защитни татуировки, а по-късно ръцете му бяха обвити с тях от бицепса до китката. Сега единствените му татуировки бяха на корема.

– Издъни се – казах на Книгата. – Но добър опит.

Фалшивият Баронс се напрегна, коленете му се огънаха леко, тежестта се премести напред и за миг помислих, че ще скочи и ще ме нападне.

– Аз съм се издънил? – изръмжа измислицата Баронс. Започна да върви към мен. Беше трудно да гледам лицето му, когато нещо голямо подскачаше на нивото на очите ми.

– Коя дума не разбра? – казах сладко.

– Спри да зяпаш члена ми! – изръмжа той.

О, да, определено беше илюзия.

– Баронс обичаше да зяпам члена му – информирах го. – Щеше да е щастлив, ако зяпах члена му цял ден, съчинявайки оди за съвършенството му.

С едно плавно движение той ме хвана за яката и ме издърпа на крака.

– Това беше преди да ме убиеш, слабоумна кучко!

Не бях смутена. Да стоя до него беше наркотик. Нуждаех се от него. Копнеех за него. Не можех да сложа край на тази игра за нищо на света.

– Виждаш ли? Ти признаваш, че си мъртъв – парирах гладко. – И не съм слабоумна. Една слабоумна би била заблудена от теб.

– Аз не съм мъртъв – той ме блъсна обратно на стената, притискайки ме с тялото си.

Бях толкова възхитена, да бъда докосвана от ръцете на подобието на Баронс, толкова развълнувана да се взирам в илюзията за тъмните му очи, че дори не усетих главата ми да се удря в стената. Това беше много по-реално от краткия момент с него в черното крило на Белия палат.

– Си.

– Не съм.

Устата му беше толкова близо. На кого му пукаше, че не е наистина той? Имаше неговите устни. Неговите части. Една фалшива целувка толкова много ли беше? Навлажних устни.

– Докажи го!

– Очакваш да докажа, че не съм мъртъв? – каза той невярващо.

– Не мисля, че искам толкова много. Все пак, аз те намушках.

Той подпря дланите си на стената от двете страни на главата ми.