Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
От своя страна, свещениците пазеха и предаваха през поколенията песни и обреди, които, макар и в по-примитивен вид, целяха да съхранят културата и историята на еделите. Ала тези песни и обреди рядко се слушаха и изпълняваха извън стените на храмовете.
Музиката, която бликаше от странноприемницата, бе шумна, енергична и неблагозвучна, но въпреки това изглеждаше забавна. Певците очевидно си прекарваха чудесно. Гуламендис не разбираше всички думи, тъй като не знаеше добре човешкия език. Брат му знаеше заклинания, с чиято помощ можеше да разбере всеки език, но Гуламендис така и не ги бе научил.
Зачуди се как ли е брат му. И дали изобщо е жив.
Ларомендис посочи с пръчката катерещия се по стената демон и изстреля сноп енергия право в лицето му. Демонът затисна очите си с пръсти и падна назад. Един магьосник, Суфалендел, бе дал пръчицата на Ларомендис, за което той му беше безкрайно благодарен, тъй като без проводник магията му щеше да си остане безполезна.
Стоеше на най-северната стена на Тарендамар, рамо до рамо с войниците, свещениците и магьосниците, и заедно се опитваха да отблъснат четвъртата атака за деня — чудовищата газеха редовете на защитниците и напираха към последния бастион на таределите на Андкардия.
Магичната бариера опасваше град Тарендамар като огромен пръстен с радиус сто мили. Имаше и други защитни съоръжения, разположени на различни места из планетата, огромни клопки, предназначени да изтребват демоните със стотици, кули на смъртта, разпръскващи магичен огън по всичко, което се движи в радиус от сто метра, мрежа от тунели под планините на север от града, ала всички те се бяха оказали безполезни.
Демоните бяха изпепелили повърхността на планетата и всички живи твари бяха унищожени. Само година след като бяха открили портала към Андкардия, чудовищата бяха принудили цялото население да се събере в Тарендамар, като изостави стотици градове и безчет селца и ферми. Цели гори бяха повалени, езерата се плискаха край безжизнени брегове. Демоните не оставяха след себе си нищо живо — разкъсваха и поглъщаха всички същества, на които се натъкваха, независимо от големината им. Скаутите докладваха, че след тях не оцелявали дори насекомите.
Единственото предимство, което притежаваха таределите, освен по-развитата наука, беше ограничеността на демоните. Те винаги нападаха най-укрепеното място. Вярно, в началото на войната атакуваха едновременно на много фронтове. Но сега пак настъпваха в права линия към града.
Ларомендис погледна нагоре просто по навик — ако имаше прилепи, някой вече щеше да се е развикал. За кой ли път се зачуди на невероятната магия, невидимата стена от енергия, за която можеше да се разбере само по рухващите край нея тела. В началото Тъкачите на заклинания бяха издигнали огромен купол, но по-късно откриха, че има височини, които демоните не могат да преодоляват. Тогава снишиха бариерата, с което спечелиха за защитниците седмици, дори месеци, преди магията, която я подхранва, да се изчерпи.
Около Ларомендис войници и свещеници с мрачни, решителни изражения очакваха следващата атака. Вероятно всички си мислеха едно и също: всичко това е безполезно, накрая градът ще падне. Ала Ларомендис знаеше, че няма да е първият, произнесъл тези думи, дори да го горят с желязо. Освен това всеки прекаран тук час даваше възможност на нови и нови таредели да се прехвърлят през портала на Мидкемия. Мисълта за Родината накара Ларомендис да си спомни и за брат си.
И тогава един глас извика:
— Ето ги, идват!
На три пъти от изгрев-слънце демоните бяха отблъсквани и полето пред градските стени бе осеяно с трупове. Купчините повалени тела бяха толкова високи, че при последния щурм демоните ги използваха, за да се катерят към стените.
Ларомендис стискаше кинжал в лявата си ръка, в случай че магията не се окаже достатъчно ефикасна. Затаи дъх, щом зърна ято летящи демони, или „прилепи“, както ги бяха кръстили защитниците на града. Това бяха най-опасните и най-непредсказуеми бойци на Демонския легион, тъй като не се знаеше къде ще е следващият им удар. Нещо се бе променило през последните два дни, тъй като прилепите — поне някои — успяваха да пробият бариерата.