Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
Сандрина влезе в странноприемницата, опъна туниката на един стол близо до огъня и на друг панталона, гетите и част от бельото.
— Вечерята е готова — заяви жената от вратата към кухнята. И да имаше някакви възражения за проснатото пред огъня пране, си ги спести.
Сандрина прибра оръжията и торбата под масата, но така, че да са й подръка.
Огледа помещението, за да се увери, че има само два входа: единият беше отпред, вторият към задната част на къщата, където бяха и жилищните помещения.
Дойдоха и мъжът и двете момчета. Докато жената поднасяше вечерята, мъжът погледна Сандрина и каза:
— Ти. От пътя.
Тя кимна, без да е сигурна дали това е обвинение, или въпрос.
— Казала си, че ще дадеш на сина ми медник, за да ти нахрани коня.
— Да.
— Дай ми го.
Без да спори, Сандрина извади монета и я сложи на масата. Мъжът я грабна.
— Това е за работата му. За овеса още два.
Тя хвърли на масата един сребърен реал и каза:
— Това е за днес и утре. Ако остана по-дълго, ще ти платя в аванс.
Мъжът кимна и каза:
— Аз съм Енос, това е Ивет, момчетата са Николо и Питор. Стаята ти е в дъното на коридора.
— В нашия орден са получили сведения за бандити — обясни Сандрина. — Виждам, че са верни.
Мъжът за миг застина, после попита:
— Защо орденът ви се интересува от нас? Кой им е казал?
Сандрина се изненада. Мъжът като че ли бе по-обезпокоен от факта, че сведенията са стигнали до Храма на Дала, отколкото от пратената помощ.
— Не знам. Има ли значение?
Енос сви рамене.
— Както и да е, отец-епископът ме прати тук. Изглежда, че Империята си има достатъчно ядове и не може да ви защитава.
— Да ни защитава? — повтори Енос и се изсмя. — Най-големите бандити са бирниците. Идват, вземат и си тръгват. Не правят нищо за нас. Пирати, разбойници, контрабандисти и… Не ни трябва помощ. Сами се справяме.
Сандрина прецени внимателно думите си.
— Сигурна съм, че се справяте, а и не съм тук, за да ви помагам.
Мъжът присви очи, сякаш не разбираше, но не каза нищо.
— Дойдох за повече информация — продължи тя.
— Каква информация? — попита Енос подозрително.
— Ами защо това затънтено селце е било нападнато.
Енос и жена му успяха да прикрият тревогата си, но лицата на двете момчета побеляха от страх. Нещо тук изобщо не беше наред. Сандрина имаше чувството, че е попаднала в гнездо на оси.
Не беше нужно да забелязва внезапната паника, завладяла четиримата, за да усети, че нещо ще се случи. През последните години бе имала предостатъчно неприятни срещи, за да я сварят неподготвена, но въпреки това бе допуснала нападателя си твърде близо.
Тя скочи, изрита стола назад, хвана масата и я прекатури. Коленичи и още преди да се обърне, боздуганът бе в ръката й. Столът бе ударил мъжа в краката и го бе забавил за миг, докато замахваше да й отсече главата.
А в следващия миг боздуганът се стовари върху главата му. Ударът го завъртя настрани и той се строполи на пода. Освен това смъкна от главата черната му шапка.
Сандрина бе виждала много хора да рухват на земята и инстинктивно разбра, че този човек няма да може да отговори на въпросите й. Не смяташе да го убива — просто тренираните й в битки рефлекси бяха изпреварили гласа на разума.
Огледа трупа. Неуспелият убиец носеше тъмнокафява туника, черни панталони и черни кожени ботуши. На черната му шапка имаше златна верижка, която повече би подхождала на благородник, отколкото на пройдоха, и тя предположи, че я е откраднал.
Черепът му бе хлътнал от удара, от ушите и носа му течеше кръв, в очите му бе застинала изненада. Бяха сини, но смъртта, както знаеше от опит Сандрина, винаги им придаваше сивкав оттенък. Дори на кафявите.
Тя клекна, за да го огледа. Нямаше кесия, нито нещо, по което да прецени кой и какъв е, само обикновен кинжал. И една верижка на шията, на която бе окачен вероятно направен от желязо юмрук.
Тя вдигна коженото кепе на мъжа и се обърна към Енос и семейството му.
— Тоя беше Черно кепе, нали?
Енос се беше ококорил от ужас. Изглежда, беше изгубил и гласа си, защото успя само да кимне.
Сандрина се изправи, вдигна масата и стола, седна и без да поглежда повече трупа на пода, рече:
— Май трябва да ми кажете някои неща.
— Всички ще умрем — прошепна едва чуто Енос.
11.
Промяна
Гуламендис изрева.
Отметна глава и даде воля на гнева си по единствения начин, по който можеше. Грохотът на вълните в скалите заглуши вика му. Укротителят на демони от народа на таределите знаеше, че този момент ще настъпи, но бе продължил да упорства с надеждата да открие източника на демоничните знаци, на които се бе натъкнал.