Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
— Народът на звездите — рече елфът и се усмихна. — Това ми хареса. Ела. Можеш да влезеш в Елвандар и ще те посрещнем с добре дошъл. Предполагам, че искаш да разговаряш с кралицата?
— Да — отвърна Гуламендис, докато навлизаха в реката. Изведнъж всички задръжки да я прегази бяха изчезнали. — Мислех, че тук има табута и бариери, които да ме спират.
— Нещо повече — отвърна елфът. — Самата гора Елвандар не позволява на никого да влезе в нея, ако не е добре дошъл. Стига, разбира се, да не използва някоя особено силна магия. Само веднъж нашественици са достигали сърцето на нашите земи, но те са били магьосници с невероятна мощ.
Внезапно иззад дърветата се показаха двама други елфи и Гуламендис застина. Първият елф най-после се представи и представи и тях:
— Аз съм Кристасия, а тези двама мои спътници са Лоратан и Горандис. От известно време те следим.
Горандис кимна и попита:
— Всички твои сънародници ли са високи като теб?
Гуламендис едва сега забеляза, че е с близо педя по-висок от Кристасия, най-високия от тримата.
— Аз съм среден на ръст — отвърна той. — Някои са по-високи, но не повечето.
Елфите се спогледаха, сетне Горандис продължи:
— Трябва да тръгваме, защото до двора на кралицата са три дни път. — Обърна се към Кристасия и Лоратан: — Вие продължавайте да патрулирате, а аз ще го отведа.
Те кимнаха и сякаш се стопиха в гората още докато Горандис се обръщаше към пътеката. Той хукна по нея и след кратко колебание Гуламендис го последва. Когато го застигна, попита:
— Нямате ли коне?
— Имаме — отвърна горският елф. — Но ги използваме рядко, само когато ни чака дълъг път. За три дни не си заслужава да си правим труда.
— Не съм привикнал да тичам — заяви Гуламендис, осъзнал, че очакват от него да поддържа това темпо.
Навлязоха в гъста гора, през която се виеше тясна пътечка. На два пъти Гуламендис се спъна и веднъж дори падна.
— Май нямаш никакви горски умения, а? — подметна Горандис.
— Нямам — призна елфът. — Аз съм градско чедо и опитът ми с пустошта е сравнително кратък и неприятен.
Горският елф се разсмя.
— Градски елф! Никога не бях чувал за подобно нещо. Дори тези, които идват отвъд морето, са живели във ферми или малки селца. Какво пък, всеки ден може да научиш нещо ново.
— Обърна се и отново се затича. — А ние мислехме, че искаш някой да те забележи. Че затова се влачеше по брега на реката.
— Наблюдавали сте ме?
— През целия ден — отвърна елфът.
Гуламендис се ядоса, задето е бил толкова небрежен. Всъщност небрежен не беше най-точната дума — той просто не притежаваше уменията да се прокрадва и спотайва в гората. И със сигурност нямаше желание да ги придобива.
Сандрина се пробуди и стисна боздугана. Нахлузи шлема и беше на крака още преди да си даде сметка какво я е събудило.
Изпълзя от малкото прозорче и се промъкна безшумно до мястото, където беше конят й.
Конят й бе отлично обучен и всъщност тъкмо той я беше предупредил току-що. Тихото му изпръхтяване и мекото тупване на копито вероятно не биха направили впечатление другиму, но за Сандрина бяха като звън на градска камбана. Някой приближаваше безшумно странноприемницата и едва ли изпитваше симпатия към единствения гост.
По навик, придобит от дългите пътувания, тя спеше облечена. Не беше най-приятният начин за отдих, но с годините бе привикнала. Възможно по-тихо, стиснала щита в лявата ръка и уловила с дясната боздугана, тя се огледа за евентуалния противник.
През градината зад къщата се промъкваха две тъмни фигури — насочваха се право към нейния прозорец. Без да се колебае, защото може би всеки миг щяха да я забележат, тя спусна забралото и се втурна към тях.
Двамата я видяха да изниква от мрака, когато беше на три крачки от тях. Преди по-близкият да успее да се извърне, Сандрина го повали със свиреп удар по главата. Съмняваше се, че след това ще може да се надигне и да й създаде проблеми. Вторият нападател имаше достатъчно време да заеме позиция и се хвърли към нея с меч в ръка. Тя отби острието с щита и го завъртя така, че мечът да се плъзне встрани. Инерцията накара мъжа да се обърне към нея и тя стовари с всичка сила десницата си в лицето му. Силата на удара отхвърли мъжа назад, а Сандрина описа полукръг с боздугана и го удари по коляното. Мъжът рухна на земята, блъсна глава в камънаците и остана да лежи зашеметен.
Сандрина го изрита в главата и той застина. Не я беше грижа дали ритникът й го е убил, но би искала да разпита някой от тези Черни кепета.
Енос и семейството му бяха толкова сдържани, че ги бе заплашила, че ще остави на тях да отговарят за смъртта на човека, който я бе нападнал. Това ги изплаши дори повече от опасността да бъдат обвинени, че са й помагали.