Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
Освен това, изглежда, местните хора забелязваха някои различия и в поведението на „коня“ му. Въпреки това Гуламендис реши засега да запази тази дегизировка и при първа възможност да свърне на изток, далече от пътя.
Би могъл да се придържа към тесния участък между фермите, достатъчно близо до пътя, за да го вижда и следва, без да привлича ненужно внимание. Посевите вече бяха покълнали, но бе далеч от времето за жътва и нивите бяха пусти, а и да имаше редки пътници, можеше да ги избягва отдалече. Сетивата му превъзхождаха човешките и не се боеше, че ще го забележат, преди да ги види.
Скоро стигна до няколко фермерски къщи и сви покрай тях на изток, към горите, сливащи се с така нареченото Зелено лоно на север. Изпитваше странно усещане в тези гори, едновременно познато и чуждо. Съжали, че не бе имал достатъчно време да разговаря с брат си за това, което ще види по тези места.
Слънцето се сниши над хоризонта и го обагри в искрящи червеникави, оранжеви, розови и златисти оттенъци. Гуламендис едва овладя вълнението си — това бе първият залез, откакто бе стъпил на Мидкемия.
Тяхната Родина. Но нещо не беше наред.
Не можеше да определи точно каква е причината, но имаше чувството, че нещо на този свят е извън естественото русло. А може би проблемът не бе в света, а в него. Може би се беше променил, беше различен, заради предшествениците си, прекарали живота си на други светове. Не беше съвсем сигурен, но си даваше сметка, че тревогите му са чисто умозрителни и че сега е много по-важно да открие тукашни сънародници и да се опита да ги превърне в съюзници.
Защото докато яздеше замаскирания демон под светлината на залязващото слънце, си даваше сметка, че е единственият, който разбира надвисналата над този свят опасност. Беше сигурен и в още нещо — това щеше да е последната им битка. Ако Демонският легион стигнеше до Мидкемия, ако намереше прохода между Андкардия и този свят, всички едели, до последния новороден елф на тази земя, щяха да загинат.
Отначало Крудий му се стори интересно място. Гуламендис нямаше проблеми с шумната и зле организирана градска стажа, която май изобщо не обръщаше внимание на това кой влиза и излиза от града. Нямаше съмнение, че Крудий не е усещал заплаха от доста години.
Покрай залива минаваше доста красив крайбрежен булевард. В единия му край имаше висока каменна кула, по-скоро наблюдателница, отколкото морски фар. Горе трепкаше светлинка, но бе слаба, вероятно от обикновен фенер. Гуламендис предположи, че след стъмване корабите не влизат в пристанището и вероятно хвърлят котва извън залива, за да дочакат утрото.
Излезе от северната порта и продължи. Висок замък се издигаше на хълма над града. Охраната там вероятно беше по-бдителна от градската стража. Гуламендис не знаеше кой знае колко за хората, но компенсираше малкото научено с бдителен поглед и проницателност.
Ако се съдеше по социалната организация, хората очевидно бяха доминиращата сила в региона. В миналото нямаше как да не са имали проблеми със съседите си — елфи, джуджета, таласъми и троли, — но после те явно бяха прогонени, факт, който показваше, че хората могат да са опасни.
Расата му не се бе срещала с хора от векове, ала преди това срещите им винаги бяха довеждали до кървави войни. Някои от човешките племена се бяха оказали относително миролюбиви, но повечето бяха невероятно агресивни и войнствени и след няколко провалили се примирия политиката на таределите се бе променила от мирни преговори към превантивно изтребление.
В някои отношения джуджетата се бяха оказали по-неприятни, в други — не чак толкова. Те бяха доста по-трудни и жилави за изкореняване предвид подземните им селища, но освен това и много по-малко агресивни и склонни да се задържат в пределите на своята територия и да не създават проблеми. Само на два пъти бяха избухвали войни с кланове на джуджетата, но пък и двете бяха продължителни и кръвопролитни.
Гуламендис въздъхна. Всичко това вече бе само история, особено на фона на Демонския легион, който бе покорил тези светове. От известно време той дори бе започнал да се пита дали мисията му не е обречена на провал. Дори ако откриеше потенциални съюзници сред другите раси на Мидкемия, щяха ли те да се притекат на помощ?
Подмина някаква странноприемница, от която се носеше глъчка — смях, викове и музика. Ако това можеше да бъде наречено музика. Таределските музиканти използваха нежни, лирични тонове, които трябваше да наподобяват емоционалните преживявания на опитни магьосници и да ги предадат и на тези, които не познават магията. Тъй като магията на Гуламендис не съдържаше лирични емоции, музиката му въздействаше колкото на войници, фермери или ратаи. Не че напоследък бе имало възможност за празненства и музикални изпълнения, с постоянно надвисналата заплаха на Демонския легион.