Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
Макар да бяха емоционални, таределите умееха да изглеждат сдържани, когато се налага. Но сред пущинаците, на мили от всякакво селище — човешко, на джуджета или каквото и да било — Гуламендис сметна това за излишно. Вдигна ръка, събра с магия огромна енергия и я запокити към скалите долу.
Следваната от черни мистични повлекла сфера се стовари върху една огромна канара и изригна в зрелищно зарево. Вдигна се облак черен дим и от него се разлетяха искри.
След малко вятърът разсея облака и всичко беше както преди. Единственият знак за избухването на Гуламендис беше обгорената канара, вече очистена от мъх и плесен. Океанът и околните скали оставаха безразлични към случилото се.
Гуламендис се изкиска на детинската си постъпка, седна и заобмисля следващия си ход в тази ужасна и опасна игра. Първоначалният му план бе съвсем прост: да продължи по следата на демона, докато не разбере от какъв вид е. Беше почти сигурен, че е доловил признаци за призоваване, тъй като по-късните следи бяха различни от тези в началото и ги нямаше оттенъците, получаващи се, когато един демон проникне неканен в тази реалност. За пръв път бе обърнал внимание на този факт, когато се сблъска с демони край Диазиаланската граница, където бе избухнал първият конфликт в тази дълга и злощастна война.
Беше заинтригуван. Кой призоваваше демоните? По време на пътешествията си бе срещнал само неколцина магьосници, способни да призовават тези свирепи твари, и нито един от тях не би могъл да се сравнява с него. Вярно, трябваше да признае, че неведнъж бе изваждал късмет, но тъкмо благодарение на това бе научил някои полезни уроци. Беше се оказал прилежен ученик, също като брат си.
Въздъхна и се изправи. Демонът бе някъде отвъд океана и макар да не беше сигурен, Гуламендис предполагаше, че до онзи бряг има много път. Може да беше чак от другата страна на света. Е, можеше да повика някой демон, който да го носи, но едва ли такъв, който да е в състояние да лети толкова надалече.
Освен това сега имаше по-важни и по-неотложни въпроси, отколкото да задоволява научното си любопитство. Откриването на другия Укротител на демони щеше да почака.
Предстоеше му да се заеме с поставената от лорд-регента задача — да проучи елфите на север, в мястото, известно като Елвандар. Мисълта, че ще се срещне със себеподобни, пробуждаше вълнението му, защото колкото и да се бяха развили таределите и каквито и да бяха възгледите им за света, те все пак продължаваха да са едели.
Сега, на скалите над морето, в страната, наречена Далечния бряг, Гуламендис се опита да си припомни всичко, което знаеше за този район. Предполагаше, че е близо до град Каре, на юг от едно човешко поселище, Крудий, и ако сведенията, събрани от брат му, бяха достоверни, значи гората на елфите започваше северно от този град. Прецени какво му е останало в торбата и стигна до извода, че ще му е трудно да се придвижва пешком.
Огледа се предпазливо, после затвори очи и подхвана заклинание за призоваване. След броени мигове демонът изникна пред него. Макар да бе пъклено изчадие и низша твар, можеше да търчи с бързината на състезателен кон, а Гуламендис — да го язди. Стига, разбира се, никой да не ги види.
Съществото премигна на светлината с огромните си очи, озърна се и изсумтя. Познаваше елфа, който го бе извикал, и знаеше, че няма смисъл да го напада, защото той е негов господар. Сведе глава и зачака.
Приличаше по-скоро на голямо куче, отколкото на кон, макар че краката му бяха издължени, а тялото — стройно. Имаше заострена муцуна и ушите му бяха полегнали назад върху черепа и му придаваха вид на ядосана котка. Опашката му не се поклащаше в знак на приветствие, а трепкаше едва забележимо — предупреждение, че е готов да нападне.
Гуламендис затвори очи и използва едно заклинание, което бе научил от брат си, илюзия, която да накара всеки наблюдател, освен притежаващите магични способности да вижда кон вместо демона. Заклинанието бе сходно на използваното от Ларо, за да се преобрази на човек по време на пътешествията си.
Елфът скочи на гърба на люспестото животно и го обърна на северозапад, към човешкия град Крудий. Там щеше да поразузнае, преди да продължи на север, за да се срещне със сънародниците си.
Изостави Кралския друм, когато забеляза, че някои от хората, които среща, се обръщат и гледат след него.
Отначало се разтревожи да не би илюзията да не е достатъчно ефективна — все пак не беше такъв майстор като брат си, — но втория път, когато едно момче извика и го посочи, осъзна, че проблемът е в това, че е елф. Въпреки че горите на елфите бяха относително близо, обитателите им очевидно рядко се спускаха на юг от така наречената Погранична река, което го превръщаше в обект на любопитство и подозрителност.