Връхлита страховит легион
- Автор: Фейст Раймонд
- Серия: The Demonwar Saga #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553805
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Връхлита страховит легион». Краткое содержание книги:
Таределите - расата на изгубените елфи, звездният народ, най-сетне са открили своя път из вселената до Мидкемия. На света, който обитават в момента, те водят неравна война с опустошителна орда демони и някога величествената им империя се е смалила до шепа оцелели. Едничката им надежда е легендата за Родния дом - изгубения свят, на който е възникнала расата на елфите; място, скрито зад завесата на времето. И сега те са убедени, че Мидкемия е тъкмо светът, който търсят.
Безскрупулни и арогантни, таределите не позволяват никой и нищо да се изпречи на пътя им, но не след дълго Пъг и Конклавът осъзнават, че не неканените гости от звездите, а демоничната орда, която ги преследва, е истинската опасност за тях. На всичко отгоре над Пъг е надвиснало пророчеството, че е осъден да гледа как всички, които обича, умират...
Атаката бе спряна и демоните започнаха да се оттеглят. Като кашляше от задушливия дим, магьосникът се наведе над едно ведро и пи. Не беше забелязал кога му е пресъхнало гърлото. Пое си дъх, изправи се и огледа бойното поле. И веднага забеляза нещо ново: половин дузина по-едри демони се бяха подредили на равни разстояния зад линията на атакуващите, сякаш ги командваха оттам. Беше прочел всички доклади, които бе успял да намери, но никъде не се споменаваше, че Легионът има своя организация. Чудовищата се появяваха неочаквано, истински жив потоп, който се нахвърляше на вълни върху защитниците и ги задушаваше с числеността си. Повечето дори нямаха оръжия, само зъби и нокти, а малкото, които бяха въоръжени, бяха с нащърбени мечове от странен метал и стари ръждясали ризници.
Но тези приличаха на командири. Носеха фино изработени ризници и бяха заобиколени от по-дребни демони, които размахваха нещо като знамена. Полето бе твърде забулено от дим, за да може да различи дали върху тях е изписано, или изрисувано нещо.
Той се огледа. Дали бе единственият, който ги беше забелязал? Погледите на всички останали бяха съсредоточени върху отстъпващия противник: сякаш нито един от офицерите не повика вестоносец, за да прати съобщение до лорд-регента, нито пък някой от магьосниците или свещениците се заспуска към двора. Повечето си поемаха дъх или бързаха да утолят жаждата си.
Ларомендис се огледа още веднъж. Сега всичко бе в неговите ръце. Офицерът, който трябваше да го наглежда, не се виждаше никъде. Може би бе отишъл другаде да изпълнява дълга си, или бе мъртъв. И в двата случая нямаше кой да го спре и той реши, че е време да се махне от стената.
Докато се спускаше по стълбите към вътрешния двор, видя група офицери, скупчени около лорд-генерал Мантранос, заместник-главнокомандващ на армията и важна особа в Събора на регента. Мантранос беше белокос, с набраздено от белези лице, и притежаваше остър и жив ум. Годините на нескончаеми битки с Демонския легион бяха усъвършенствали уменията му на бойното поле. Макар че нямаше зад гърба си победа срещу демоните — всъщност нито един командир на таределите не би могъл да се похвали с такава, — той винаги бе успявал да ги отблъсне, забави и задържи.
Ларомендис се увери, че никой не го наблюдава, и използва едно заклинание, за да промени външния си вид на вестоносец, целия опръскан с кръв и с превързана ръка. Обърна се към един младши офицер.
— Господарю!
Младият командир го погледна, видя това, което магьосникът искаше да види, и нареди:
— Докладвай!
— От стената, сър. Дойдох да съобщя, че в Легиона има офицери.
Лорд-генералът го чу, завъртя рязко глава към него и извика:
— Какво?
— Сър — отвърна Ларомендис с глас, който, надяваше се, подсказваше колко са сериозни раните му. — Видях половин дузина офицери на бойното поле, със знаменосци зад тях. Събират чудовищата за нова атака.
— Кой ти нареди да докладваш? — попита лорд-генералът.
Като се помъчи да изглежда отпаднал и объркан, Ларомендис отвърна:
— Ами… един офицер… милорд… — И махна към външната стена. — Ето там.
— Иди провери дали е вярно — нареди генералът на един от младшите офицери. — Обърна се към Ларомендис: — Нека ти превържат раните, тук повече не си нужен. Ако не се чувстваш годен за военна служба, иди при портала и се прехвърли с останалите.
Ларомендис се поклони измъчено и се отдалечи. Веднага щом се скри от погледа на офицерите, се освободи от илюзията и забърза към портала. Доколкото зависеше от мнението му, току-що бе получил заповед да се прехвърли на Родния свят от най-висшия военен командир в цяла Андкардия и не възнамеряваше да обсъжда подробностите за това с никого.
Когато доближи портала, видя нещо, което не можеше да не буди страхопочитание. Гигантско дърво, с дънер като на дъб, ала с блещукащи златисти листа, се носеше ниско над земята с помощта на магия; придвижваше се плавно, теглено с въжета от годоси, огромните подобни на биволи животни от този свят. Дървото постепенно изчезваше през портала, а от двете му страни не секваха потоците от бежанци. Магьосникът се подреди на опашка и докато чакаше да му дойде редът, гледаше как и последните две дървета бяха завързани за годосите и издърпани от другата страна. След час дърветата щяха да бъдат заровени на родна земя, след като бяха отсъствали хилядолетия — и в този момент Андкардия щеше да се превърне в спомен.
Лорд-регентът скоро щеше да заповяда на последните защитници да побягнат към портала. Тези, които стигнеха до него преди демоните, щяха да се спасят, другите щяха да умрат на този свят. Двама свещеници наблюдаваха как Ларомендис и другите около него пристъпват напред. Ларомендис знаеше, че те също ще пожертват живота си, тъй като тяхната задача бе да разрушат портала, та демоните да не намерят пътя до Мидкемия.