Кралят на зимата

Кърнау беше самостоятелно кралство, една загадъчна държава в западния край на Думнонския полуостров, която никога не е била управлявана от римляните. Обикновено между нас цареше мир, но от време на време крал Марк се размърдваше, успял да се откъсне от леглото на поредната си съпруга и изпращаше по някой нападателен отряд отвъд река Тамар.

— Какво правят тук хора от Кърнау? — попита Оуейн не по-малко възмутен.

— Казах ти. Крадат от парите ни. И не само това. Губят ми се крави, овце, даже и няколко роби. Тия миньори започват да прекаляват, а на всичко отгоре не си плащат и данъците както трябва. Но това вие никога няма да можете да го докажете. Никога. Дори твоя умник Луелин не би могъл да погледне в някоя дупка там в оная пустош и да ти каже колко калай би могло да се извади от нея за една година. — Кадуи замахна по един молец и поклати мрачно глава. — Те си мислят, че са над закона. Там е работата. Само защото бяха под покровителството на Утър, си мислят, че са над закона.

Оуейн сви рамене. Вниманието му отново бе привлечено от омазаното с масло момиче, което сега тичаше по долната тераса, преследвано от половин дузина пияни мъже. Ръцете им се плъзгаха по мазната й кожа и тя все се измъкваше. Преследването беше толкова гротескно, че половината мъже не можеха да правят нищо друго освен да се превиват от смях. И аз трудно се сдържах да не се разкикотя. Оуейн отново погледна към Кадуи.

— Щом е така, принце, иди там и избий няколко от ония копелета. — каза той сякаш това беше най-лесното разрешение на света.

— Не мога — отвърна Кадуи.

— Защо да не можеш?

— Утър им е обещал покровителство. Ако ги нападна, те ще се оплачат на съвета и на крал Марк и аз ще бъда заставен да плащам сархаед. (Сархаед се наричаше глобата за убийство, която се определяше от закона. Кралският сархаед беше неплатим, глобата за убийство на роб беше по-малка, но глобата за убийство на добър миньор сигурно беше доста висока и можеше чувствително да се отрази на състоянието дори на богат принц като Кадуи.)

— Че как ще разберат, че ти си ги нападнал? — попита Оуейн с пренебрежение.

В отговор Кадуи само се потупа по бузата. Сините татуировки щяха да ги издадат.

Оуейн кимна. Намазаното момиче най-после бе съборено на земята сред някакви храсти и около нея се бяха струпали всичките й преследвачи. Оуейн натроши парче хляб, после отново погледна към Кадуи.

— Тогава какво?

— Тогава — каза Кадуи хитро, — ако можех да намеря няколко мъже, които да поразтърсят ония копелета, това би помогнало. Опасността би ги накарала да се обърнат към мен за покровителство, нали разбираш? А в замяна аз ще им поискам калая, който те пращат на крал Марк. Ти ще получиш — Кадуи замълча, за да се увери, че Оуейн не беше възмутен от намека — половината от стойността на този калай.

— Колко? — каза бързо Оуейн. Двамата мъже говореха тихо и аз трябваше да се напрягам, за да чувам думите им сред смеха и гълчавата на пируващите войници.