Кралят на зимата

— Внушават страх — казах аз, защото исках да бъда верен на Артър.

— О, така е — съгласи се Оуейн, — но само ако не си виждал такива коне. Те обаче са бавни, ядат два-три пъти повече от обикновения кон, всеки от тях има нужда от двама коняри, копитата им се разплескват като меко масло, ако не им вържеш ония смешни обувки и на всичкото отгоре не могат да атакуват стена от щитове.

— Не могат ли?

— Че кой кон би го направил? — попита Оуейн презрително. — Ако стената стои и не отстъпва, няма кон на света, който да не завие пред ред насочени копия. Няма полза от конете в битка, момче. Те могат само да носят разузнавачите по-надалеч.

— Тогава защо… — започнах аз.

— Защото — изпревари въпроса ми Оуейн — най-важното в битката, момче, е да се разбие противниковата стена от щитове. Всичко друго е лесно. Конете на Артър плашат войниците и ги карат да бягат, но ще дойде време, когато врагът ще преодолее страха от грамадните животни и няма да им обръща гръб. Тогава Боговете да са на помощ на тези коне. Артър също ще има нужда от помощта на Боговете, ако бъде свален от грамадата, която язди, и бъде принуден да се бие на крака с тази рибешка ризница. Единственият метал, който е необходим на воина, е неговият меч и парчето желязо на върха на копието му, всичко останало, момко, е само излишна тежест.

Оуейн погледна към къщите и видя Ледуис, която се беше вкопчила в оградата около затвора на Гундлеус.

— Артър няма да изкара дълго тук — каза той поверително. — Едно поражение и ще се върне отново в Арморика, където воините се впечатляват от големи коне, рибешки костюми и вълшебни мечове.

Той плю и аз разбрах, че колкото и да твърдеше, че харесва Артър, у него говореха други чувства, нещо по-дълбоко от ревността. Оуейн знаеше, че Артър е негов съперник, но изчакваше удобния момент да сложи край на това съперничество, така както и Артър очакваше своя час. Тяхната взаимна враждебност ме тревожеше, защото харесвах и двамата. Оуейн се усмихна на нещастието на Ледуис.

— Тя е вярна кучка, това мога да кажа за нея — рече той, — но аз ще я пречупя. Онази твоята жена ли е? — кимна Оуейн към Люнет, която носеше кожен мях с вода към войнишките колиби.

— Да — признах аз и се изчервих. Подобно на току що поникналата ми брада, Люнет беше символ на събудената ми мъжественост, а аз все още се чувствах неудобно да обсъждам тези неща, свързани с дълбоката промяна в мен. Люнет беше решила да остане с мен вместо да се върне в Инис Уидрин заедно с Нимю. Всъщност решението си беше само нейно, а на мен още ми беше трудно да свикна с нашите отношения. Но Люнет сякаш знаеше точно какво трябва да се направи. Тя отдели за нас един ъгъл в колибата, измете го, прегради го с плет от върбови пръчки и вече уверено говореше за нашето общо бъдеще. Аз си мислех, че Люнет щеше да предпочете да остане с Нимю, но след изнасилването Нимю беше станала мълчалива и самовглъбена. Всъщност държеше се направо враждебно и с никого не разговаряше. Моргана се грижеше за окото й, а същият ковач, който беше изработил маската на Моргана, предложи да направи една златна топка и да я постави на мястото на липсващата очна ябълка. Като всички нас и Люнет започна да се страхува от тази нова, намусена и съскаща Нимю.