Кралят на зимата

— Саксите имат нов вожд — каза той, — който е гладен за земя и сее ужас в битка. Защо Оуейн не дойде — попита той сприхаво, — или Артър? Искат да бъда унищожен, така ли?

Той беше дебел и мнителен. Никога не бях срещал човек с по-лош дъх от неговия. Той беше по-скоро крал на племе, отколкото на държава, която го правеше втори по ранг в цяла Думнония. Всъщност Мелуас приличаше повече на слуга и то сприхав слуга.

— И вие сте една шепа хора, нали — каза той недоволвно на Грифид. — Добре, че свиках опълчението.

Всеки здрав мъж от племето на Мелуас беше длъжен да служи в опълчението, но мнозина се бяха укрили, а по-богатите бяха изпратили свои роби да ги заместват. Въпреки това кралят беше успял да събере повече от триста мъже, които си носеха собствена храна и оръжие. Някои от опълченците бяха служили в редовна войска и имаха хубави бойни копия и грижливо поддържани щитове. Но повечето от техните другари нямаха никакво оръжие, освен тояги и подострени мотики. Заедно с мъжете бяха дошли и множество жени и деца, които не искаха да остават сами в домовете си в тези размирни времена.

Мелуас настояваше той и неговите воини да останат да защитават рушащите се укрепления на Вента, а това означаваше, че Грифид трябваше да поведе опълчението срещу саксите. Мелуас нямаше представа къде са враговете и ние безпомощно се залутахме из гъстите гори на изток от Вента. Бяхме по-скоро някаква тълпа, отколкото войска и появата на сърна предизвикваше такова шумно преследване, че ако имаше враг на десет мили от нас, той вече знаеше, че ние бяхме там. Обикновено ловът завършваше с това, че опълчението се оказваше пръснато из цялата гора. Загубихме почти петдесет човека по този начин — те или бяха попаднали в ръцете на саксите или просто се бяха изгубили и бяха решили да си отидат у дома.

А в онези гори имаше много сакси, въпреки че в началото не видяхме нито един. Понякога намирахме още топли лагерни огньове, а веднъж видяхме малко село на белгите, което беше нападнато и опожарено. Мъжете и старите хора бяха още там, всичките мъртви, но децата и жените бяха отведени в робство. Миризмата на труповете поукроти духовете на опълченците и ги накара да се държат един до друг, когато Грифид ни поведе отново на изток.

За първи път срещнахме сакски отряд в долината на една широка река. Нашествениците полагаха основите на ново селище. Когато пристигнахме, те бяха направили половината от дървената ограда и бяха издигнали дървените колони на централната сграда. Щом се появихме в края на гората, те оставиха инструментите и грабнаха копията си. Ние бяхме три пъти повече, но въпреки това Грифид не можа да ни убеди да атакуваме тяхната добре подредена стена от щитове със застрашително стърчащите от нея копия. Ние по-младите горяхме от желание да влезем в битка и някои от нас се перчеха като глупаци пред саксите, но така и не успяхме да увлечем достатъчно от нашите за атака, така че саксите оставаха глухи за предизвикателствата ни, а по-възрастните воини на Грифид се наливаха с медовина и проклинаха нашето нетърпение. Най-голямото ми желание тогава беше да се сдобия с воински пръстен, направен от сакско желязо. Струваше ми се направо лудост отлагането на атаката, но на мен тепърва ми предстоеше да разбера каква касапница наставаше, когато се вкопчат две стени от щитове. Не знаех също колко трудно беше да убедиш хората да хвърлят телата си в този ужас. Грифид наистина се опита (но без особен ентусиазъм) да вдигне войниците в атака. Накрая обаче се задоволи да си пие медовината и да крещи обиди. Така прекарахме повече от три часа.