Кралят на зимата

— Хайде! — викна Оуейн. — Демеция! Демеция! (Това беше нашият боен вик онази нощ — викахме името на ирландското кралство на Енгас Мак Ейрем, което се намираше на запад от Силурия.) Вече всички колиби бяха празни и ние започнахме да преследваме миньорите в тъмнината. Те тичаха на всички страни, но някои мъже се опитваха да оказват съпротива. Група смелчаци дори оформиха някакъв боен ред и ни атакуваха с копия, кирки и брадви. Но хората на Оуейн посрещнаха нескопосаната им атака с вдигнати черни щитове и след секунда посяха смърт със своите копия и мечове. Един от тези безмилостни воини бях и аз. Дано Бог ми прости, защото в онази нощ убих още един човек, а може би бяха двама. Първият пронизах с копието си в гърлото, а вторият в слабините. Онази нощ не използвах меча си, защото си мислех, че оръжието на Хюел не трябва да участва в това клане.

То свърши доста бързо. За кратко време в селото не остана никой освен мъртъвците, умиращите и малцина мъже, жени и деца, които се опитваха да се скрият. Избихме всички, които намерихме. Убихме животните им, запалихме каруците, с които превозваха въглищата, срутихме покривите им, стъпкахме зеленчуковите им градини и след това обрахме всичко ценно. Над нас прелетяха няколко стрели, но не нараниха никого.

В къщата на вожда имаше едно гърне с римски монети, златни кюлчета и сребърни пръчки. Това беше най-голямата колиба — цели двайсет крачки от стена до стена, а в светлината на нашите горящи главни видяхме и тялото на мъртвия вожд, проснато на пода, с пожълтяло лице и разпран корем. Една от жените му и две от децата лежаха мъртви в локва кръв. Едно момиченце лежеше под пропито с кръв плъстено одеяло и на мен ми се стори, че ръката й потрепна, когато един от нашите се спъна в тялото й, но си замълчах. Навън в нощта друго дете изпищя, намерено в своето скривалище и моментално посечено.