Кралят на зимата

— Добро момче — каза Оуейн, доволен, че нищо не бях чул. — На теб май ти си иска някое от ония момичета, а?

— Не, господарю — изчервих се аз. Оуейн се засмя.

— Той току що се е сдобил с едно хубаво ирландско девойче — каза Оуейн на Кадуи — и иска да й остане верен. Но ще се научи. Когато идеш в Отвъдния свят, момче — обърна се той отново към мен, — ти няма да съжаляваш за мъжете, които не си успял да убиеш, но ще съжаляваш за жените, които си пропуснал.

Оуейн говореше нежно. В началото на службата се страхувах от него, но, не знам защо, Оуейн ме харесваше и се отнасяше добре с мен. Той отново се обърна към Кадуи.

— Утре вечер — каза Оуейн тихо, — утре вечер.

От Хълма на Мерлин бях отишъл в дружината на Оуейн. Това беше скок от един свят в друг. Зяпах в луната, спомнях си как дългокосите воини на Гундлеус избиват стражите на Хълма и си мислех за хората в мочурищата, които следващата нощ щяха да се изправят пред същата съдба. Не можех да направя нищо, за да предотвратя това, макар и да знаех, че клането трябваше да бъде спряно, но, както Мерлин винаги ни е учил, съдбата е неизбежна. Мерлин обичаше да казва, че животът е шега на Боговете и в него няма справедливост. Трябва да се научиш да се смееш, каза ми веднъж той, иначе просто ще плачеш докато умреш.

Намазахме щитовете си с катран, за да приличат на черните щитове, които носеха ирландските нападатели начело с Енгас Мак Ейрем. Те често идваха с лодките си и нападаха северното крайбрежие на Думнония. Имахме за водач един от местните татуирани британци, който цял следобед ни води през някакви тучни долини, които постепенно се изкачваха към брулените от ветровете мочурища. От време на време дори можехме да видим голата пустош в случайните процепи между гъстите дървета. Горите бяха чудесни, пълни със сърни и прорязани от бързи студени потоци, които се спускаха от високото плато над мочурищата и се отправяха към морето.

Когато се стъмни вече бяхме стигнали до мочурищата. Тръгнахме нагоре по една козя пътека. Това място изглеждаше тайнствено. Древните хора бяха живели тук и бяха оставили своите свещени каменни кръгове в тукашните долини, а възвишенията бяха покрити с безредно разхвърляни сиви скали. По-ниските земи бяха пълни с опасни блата, но нашият водач беше безпогрешен.

Оуейн ни беше казал, че хората от мочурищата били вдигнали бунт срещу крал Мордред и че тяхната религия ги учела да се страхуват от хора с черни щитове. Беше го измислил добре и може би щях да му повярвам, ако предишната нощ не бях подслушал разговора му с принц Кадуи. Освен това Оуейн ни обеща злато, ако си свършим добре работата и ни предупреди, че това нощно клане трябва да се пази в тайна, защото наказанието щеше да бъде извършено без предварителната заповед на съвета. На път за мочурищата прекосихме някакви гъсти гори, където се натъкнахме на едно старо светилище, оградено от красиви дъбове. Там пред обраслите с мъх черепи, положени в ниши по стените, Оуейн ни накара да се закълнем в живота си, че ще пазим тайната на този поход. В Британия имаше множество такива древни скрити светилища (доказателство за широкото разпространение на старата вяра), където хората все още ходеха да търсят помощта на Боговете. И в онзи следобед, под обраслите с мъх дъбове, ние коленичихме пред черепите и докоснахме меча на нашия военачалник, а воините, които бяха посветени в тайните на Митра, получиха целувка от Оуейн. Така благословени от Боговете и заклели се да убиваме в тайна, ние продължихме пътя си в нощта.