Пътешественикът във времето и неговата жена

— Винаги е такава след църква.

— Искам да закуся.

— То оставаше да не искаш, гълъбице моя.

Двамата стават и хукват по коридора към кухнята. Не след дълго, Шарис надава писъци и смях, а Гомес се опитва да я шляпне с броя на „Таймс Магазин“. Аз въздъхвам и се прибирам в стаята си. Още грее слънце. В банята пълня огромната стара вана с гореща-гореща вода и смъквам дрехите от снощи. Докато влизам във ваната, се зървам в огледалото. Изглеждам почти закръглена. Това ме попарва и аз се потапям във водата с усещането, че съм одалиска на Енгър. „Хенри ме обича. Хенри е тук — най-после, сега, най-после. И аз го обичам.“ Прокарвам длани по гърдите си и във водата се разтваря тънък слой слюнка. „Защо всичко трябва да е толкова сложно? Дали сложностите вече са зад нас?“ Потапям косата си и я гледам как плава около мен като тъмна мрежа. „Аз изобщо не съм избирала Хенри и той изобщо не е избирал мен. Как би могло да е грешка?“ Отново съм изправена пред факта, че няма как да знаем. Загледана в плочката над крака ми, лежа във ваната, докато водата става почти хладка. Шарис чука на вратата и пита дали не съм умряла и дали тя може да си измие зъбите. Докато намотавам хавлиената кърпа около косата си, се зървам замъглена от парата в огледалото и времето сякаш се нагъва върху самото себе си: виждам себе си като напластяване на всички мои предишни дни и години, като цялото време, което предстои, и внезапно се чувствам така, сякаш съм станала невидима. После обаче, това чувство ме напуска точно толкова бързо, колкото ме е връхлетяло, и аз стоя една минута, без да се помръдвам, след това обличам хавлията, отварям вратата и излизам.