Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Здравей, Джек — подаде ръка той.
— Честито — казах.
— Чух, че са те уволнили.
— Не си чул добре. Сам напуснах.
— Издяволил си се — рече той, — защото, когато си разчистя сметките с това вестниче, те и без това няма да могат да ти плащат. Не могат задържа дори негъра, който чисти плювалниците.
— Сигурно е така — съгласих се.
— Искаш ли да работиш?
— Зависи какво ще ми се предложи.
— Триста долара на месец плюс пътните. Ако се наложи да пътуваш.
— За кого ще работя? За щата ли?
— Глупости, за мен.
— Май ти ще работиш за мен. Губернаторът получава всичко на всичко пет хиляди на година.
— Така да е — разсмя се Уили, — значи, аз ще работя за теб.
Сега си спомних, че работите му вървяха много добре, докато практикуваше адвокатската професия.
— Готов съм да опитам — казах.
— Чудесно! — възкликна той. — Луси иска да те види. Заповядай утре на вечеря у дома.
— Искаш да кажеш, в резиденцията?
— А ти какво мислиш, че искам да кажа? В някоя туристическа хижа? Или в пансион? Разбира се, че в резиденцията.
Да, в резиденцията. Ще се държи с мен като някога, ще ме заведе на вечеря у дома си и ще ме представи на хубавката си женичка и на руменото си дете.
— Ние с Луси и Том съвсем се изгубихме в тоя дворец — казваше в момента той.
— Какво се иска от мен? — попитах.
— Да ядеш — отвърна Уили. — Да дойдеш в шест и половина и да се наядеш както трябва. Позвъни на Луси и й кажи какво ти се яде.
— Не, аз питам какво ще трябва да работя.
— Дявол знае, нямам представа. Но все ще се намери нещо.
И излезе прав.
Глава трета
Когато си отивах у дома и се виждах с майка си, винаги се повтаряше едно и също. Изненадвах се, че става така, но същевременно си давах сметка, че съм очаквал нещата да се развият именно по този начин. Отивах си у дома с твърдото убеждение, че съм й напълно безразличен, че съм само един от мъжете, които тя иска да има около себе си, защото беше от онези жени, които обичат около тях да се въртят мъже и да им играят по свирката. Но щом я видех, забравях всичко това. Понякога го забравях дори преди още да съм я видял. И забравяйки го, се питах защо не можем да се разберем с нея. Питах се, макар да знаех много добре какво ще последва, макар да знаех, че сцената, на която ще стъпя, и думите, които ще произнеса, се повтарят, че всичко това вече е било и все тъй ще бъде, че сега аз ще вляза в голямото, бяло, високо преддверие с под, който блести като тъмен лед, и на вратата на стаята на другия край, в чийто сумрак играят отблясъците от огъня на камината, ще се появи майка ми и ще ми се усмихне като момиче, с невинна, радостна усмивка. После ще тръгне към мен, тракайки припряно с токчетата, ще се засмее със ситния си гърлен смях, ще ме хване с две ръце — с палец и показалец — за реверите на сакото — жест колкото безпомощен и детски, толкова и властен, ще вдигне към мен лице, леко обърнато на една страна, за да мога да сложа на него очакваната целувка. Бузата й ще бъде твърда и гладка, прохладна, аз ще вдъхна мириса на неизменния й парфюм, ще видя равно оскубаната линия на веждата, ситните бръчици в ъгъла на окото и сбърчения, гримиран клепач, който примигва, примигва над синьото око. Окото, блестящо и съвсем леко изпъкнало, ще гледа неотклонно в някаква точка зад мен.
Винаги биваше тъй — когато се връщах от училище, когато се връщах от летуване, когато се връщах от университета, когато се връщах в отпуск — и пак тъй стана в онзи дъждовен ден пред прага на пролетта в 1933, когато пристигнах надвечер у дома, след като не бях си идвал доста време. От последното ми посещение бяха изминали седем-осем месеца. Тогава се скарахме заради това, че работя при губернатора Старк. Рано или късно ние неизбежно се скарвахме за нещо, а през последните две години и половина, тоест откакто постъпих на работа при Уили, всичките ни караници се свеждаха в последна сметка до тази тема. Дори да не споменавахме името му, сянката му винаги витаеше зад нас. Впрочем не е толкова важно какъв точно биваше поводът за кавгите ни. Защото зад нас стоеше друга сянка, далеч по-висока и по-черна от сянката на Уили. Но аз винаги се връщах, върнах се и този път. Нещо ме теглеше към дома независимо от волята ми. И винаги, всеки път ми се струваше, че започвам нова страница, че съм заличил всичко, което, сам разбирах, бе невъзможно да се заличи.