Последната кралица на Индия

— Британците не правят нищо, за да сменят патроните с мас.

— Точно така.

— Не сменят и кожените шапки.

— Към какъв извод те навежда това?

Сърцето ми заби лудо.

— Съжалявам, ваше височество — смотолевих, — но може би вашите съветници…

— Много добре знам какво мислят моите съветници! Или най-малкото — какво твърдят, че мислят. Точно сега обаче аз питам Сита Бхосале! Момиче на земеделци, от село. И повтарям въпроса си: защо британците не желаят да направят тези най-обикновени промени?

Сведох очи към ръцете си и изрекох с разтуптяно сърце:

— Защото се надяват да се разрази бунт — но защо не можех просто да слушам, без да си казвам мнението, ако ще и да е поискано?!

— И откъде накъде ще се надяват точно на това?

Дадох си сметка, че след като вече бях изразила мнение, нямаше никакъв смисъл да запявам друга песен. Затова продължих:

— Защото, ако ваше височество роди момиче, а сипаите се разбунтуват, на Джанси ще бъде погледнато като на неуправляемо кралство без бъдеще!

— И така британците ще могат да дойдат да ни освободят. Е, точно така смятам и аз! — отсече тя. Сгъна писмото, прибра го в плика и съвсем простичко изрече: — Затова ще родя син.

Точно в този момент вратите на библиотеката се отвориха рязко и на прага се появи истински великан. Очите му гледаха диво и необуздано и аз моментално скочих на крака и хванах револвера си.

— Сита, не! — изкрещя рани и скочи на крака толкова бързо, колкото ѝ позволяваше издутият корем. — Това е баща ми Моропант Тамбе!

Аз веднага свалих револвера и се извиних. Но вместо да се ядоса, Моропант Тамбе се засмя гръмко и извика:

— Очевидно вече няма смисъл да се тревожа за дъщеря си, след като знам, че до нея си ти, момиче! — след това насочи вниманието си отново към кралицата и възкликна: — Ману!

— Тате!

Двамата се втурнаха един към друг и се срещнаха в центъра на библиотеката и макар да бях наясно, че е крайно невъзпитано от моя страна, не можах да откъсна очи от тях. Бащата на рани беше облечен в свободни чуридари и отворена риза, по същия начин, по който бяха облечени Арджун и останалите стражи. От ушите му висяха две големи златни халки, а брадата му беше скрита от тъмна брада. Съмнявам се някой да избере да опише Моропант Тамбе като красив, но излъчването му беше невероятно, магнетично, сякаш беше излязъл от страниците на „Робинзон Крузо“.

— Кое е това момиче? — попита веднага той, загледан в мен.

— Моята най-млада дургаваси, Сита Бхосале — отговори рани. След това двамата си заговориха много тихо, а накрая рани завърши с нормален тон: — Гарантирам ти, че може да ѝ се има доверие!

Моропант прекоси с широки крачки стаята и се приближи към мен. Веднага се поклоних ниско.

— Сита, изправи се, за да мога да те огледам добре!

Веднага изпълних заповедта и бащата на рани се вторачи изпитателно в лицето ми, което ме накара да се почувствам крайно неудобно.